Усмивката на Вилтаяна, започнала от вдигнатите ъгълчета на устните й, се прехвърли към високите й скули. Лицето й придоби закачливо изражение, но присвитите й очи гледаха все така студено:
— Много е просто, всъщност. Аз съм на този остров.
— Нима нерфолдите се хранят с вещици? — потръпна ужасено Алгира.
— Откъде изобщо ти хрумна подобна глупост? — удивено подскочиха нагоре веждите на Вилтаята. Ледът в погледа й започваше бавно да се топи.
— Вече съм убедена, че те преследват магията. Просто не знам защо. Но дойдох да те предупредя, защото смятам, че си в голяма опасност.
Вилтаяна се разсмя неудържимо:
— Толкова усилия… Ха-ха… Положила си толкова усилия… за да ме предупредиш… че съм застрашена… от нерфолди…
— Но аз мислех… — смутено се опита да се оправдае Алгира.
— Какво си мислеше? Какво? За да мислиш, трябва да разполагаш с информация, а ти не знаеш нищо! Нищичко!
Изглежда смехът на Вилтаяна успя да смекчи малко неприязънта й, защото обяснението й прозвуча не толкова враждебно:
— Нерфолдите са древни пазители на магията. И въпреки че са много могъщи, те всъщност са кротки същества. Хранят единствено със слънчева светлина и никога не биха ми сторили зло.
Алгира успя да прикрие донякъде изумлението си, като кимна утвърдително:
— Ето защо толкова приличат на дървета! Но защо казваш, че са кротки, след като нападат всичко живо? Към мен самата изпитват сляпа омраза и се опитваха да ме убият при всяка наша среща.
— Глупачка такава! Знаеш толкова малко, а предполагаш толкова много. Поправи ме ако греша, но съм сигурна, че си била заедно с отвратителния си дракон, когато са те нападнали. Не са искали да наранят теб, а него. Мислели са, че си в опасност и са искали да го убият, за да те защитят. Изпитвали са сляп ужас да не ти се случи нещо.
— Опитал се е да ме предпази! — съкрушено промълви Алгира. — Аз го убих, а той е искал да ме спаси!
— Какво? О, не, скъпа моя, не си го убила. Това просто не е възможно. Каквото и да си му сторила, то не го е убило. Не се терзай и не се величай толкова.
— Повярвай ми, мъртъв е. Двамата с Риналу го пръснахме на хиляди парченца.
Сега беше ред на Вилтаяна да изгуби хладнокръвие.
— Унищожила си нерфолд? Що за чудовище си ти?
— Ами той уби много хора. И щеше да убие още, ако не го бях спряла. Мислех, че представлява заплаха.
— Само за тях, момичето ми, не и за нас. От векове изпаднали в беда вещици търсят спасение и намират убежище при нерфолдите. Преследвани от злобни човешки тълпи, бити и унижавани, гонени с камъни и заплашвани с клади. Нерфолдите защитават нашите посестрими и ако беше истинска вещица, щеше да го знаеш!
Алгира не се сдържа и избухна:
— Значи според теб истинските вещици са тези, които се възползват от хората, а не тези, които им помагат.
След миг се овладя и учтиво попита:
— Щом знаеш толкова много за нерфолдите, може би ще ми кажеш какво на този остров ги привлича толкова неудържимо?
— О, това е лесен въпрос. Отговорът е ето това!
С елегантен жест Вилтаяна измъкна огърлицата си и я задържа пред удивения поглед на Алгира. После замислено добави:
— Това, което никой не знае, е защо тези добродушни, но безмозъчни твари се интересуват толкова много от…
— Огърлицата ти? Нерфолдите не се спират пред нищо, за да получат твоята огърлица? — очите на Алгира станаха почти кръгли, докато тя невярващо клатеше глава.
— Не самото украшение, разбира се. Не, дете мое, тях ги привличат камъните.
— Камъните ли? Но за какво са им? Щом не се хранят с тях, тогава защо така силно се стремят да ги получат. Та дори не блестят. Още при първата ни среща ми направи впечатление колко са груби.
Вилтаяна разпери пръсти в театрален жест:
— Както се досещаш, лесно можех да накарам някой бижутер да ги полира. Или поне да ги оформи малко.
— Тогава защо не си го направила? — недоумяващо сви рамене Алгира.
— Защото не нося камъните като украшение, а заради скритата в тях магия. Колкото са по-големи, толкова са по-могъщи. А всяка обработка би намалила теглото им и би отнела от силата им.
— Че каква магия могат да притежават тези сапфири?
— Това са небесни камъни, а не сапфири. И въпреки че не е никак лесно да ги различиш, те са значително по-редки и по-ценни. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че небесните камъни са почти прозрачни и приличат повече на бледосини диаманти. Те усилват магията у тези, които я владеят. Нима наистина не знаеш нищо за тях? Ами тази скъпоценна гривна, която така безгрижно носиш на китката си? Възможно ли е да не си наясно със силата й?