Алгира разтревожено притисна към гърдите си своята дясна ръка с малкото украшение на нея. Сякаш се опитваше да прикрие крехкия накит от настойчивия поглед на Вилтаяна. Баща й го беше направил специално за нея. Беше вплел в него три малки сини камъчета и беше вложил в изработката му цялото си умение и любов. После беше поискал от невръстното още момиченце никога да не го сваля от китката си. Защото твърдо вярваше, че така духът му ще бъде винаги с нея и ще я закриля от всяка беда.
— Тази гривна е единственото, което ми е останало от моя баща. Камъчетата са съвсем малки и никога не съм предполагала, че струват нещо. Ние бяхме бедни хора и той сигурно ги е намерил някъде, или ги е изтъргувал от някой друг, който също не е знаел цената им. Защото със сигурност не е имал пари да ги купи.
— Ами майка ти не ти ли каза нещо? Тя поне не може да не е знаела.
— Майка ми никога не ми е разказвала за небесните камъни. Искаше от мен само да слушам баща си…
Още когато доближи Вилтаяна, Алгира се почувства някак странно. Първо не обърна внимание на усещането, а по-късно, когато то се усили, го отдаде на обзелото я напрежение от битката. Едва сега, когато тревогата й беше намаляла, приспана донякъде от мирния разговор, вещицата успя да се вслуша в себе си. Изпълваше я особено чувство на безпричинна радост и опияняваща увереност, че нищо не можеше да я спре. И нямаше търпение да покаже на всички силата и могъществото си. Смътно си спомняше, че и друг път беше усещала нещо подобно. Отначало реши, че причината се коренеше в присъствието на Вилтаяна. Но после се сети, че и срещата със Съветника й беше повлияла по подобен начин. Само че тогава тя беше твърде разтревожена за съдбата на Риналу и не бе забелязала нищо. Сега обаче се сети за големите полупрозрачни камъни в короната на Хаймдес. За щастие в този звяр нямаше и капчица магия, и те не можеха да му я дадат. Но пък успешно го предпазваха от влиянието й. Докато Съветникът носеше тежкото украшение на главата си, никоя магия не можеше да го достигне.
С широки крачки към тях се приближи Салдемир, изваждайки в движение меча си. ДракоПлам излетя от ножницата с тих метален звън, който звучеше измамно безопасно. Надвесен над двете вещици, войнът се обърна към Алгира, сякаш без да забелязва присъствието на Вилтаяна.
— Надявам се, че си научила всичко, което те интересуваше, защото този разговор приключи. Налага се веднага да тръгваме. Насам идва голяма войска. Твърде голяма, за да се справим с нея.
Вилтаяна го изгледа от долу нагоре, без да показва никакви признаци на страх. Устните й се разтегнаха в лека победоносна усмивка и тя небрежно подхвърли:
— Доста се забавиха. Вече ми свършваха историите за разказване. Пратих им вестоносци още вчера, когато с дракона ти се изплъзнахте от засадата ми. А тези лениви нехранимайковци пристигат едва сега. Е, няма значение, важното е, че вече са тук. Това е елитна и многобройна войска, пред която дори ти и твоят дракон нямате шанс. Този път ще трябва вие да се предадете. Какво ще правиш сега, вещице? Ще се метнеш на гърба на летящия си гущер и отново ще избягаш? Ами приятелите ти, на които толкова много държиш? И които ти сама вкара в този капан? Те нямат криле и не могат да се измъкнат! Какво ще стане с тях, когато ги изоставиш?
Едва сега Алгира осъзна, че Вилтаяна бе водила разговора само за да печели време. И да използва паузите между бавно произнесените думи, за да хвърля някой и друг бегъл поглед към хоризонта. Любезният й глас бе целил единствено да създаде измамното чувство на сигурност. Илюзията за някакво разбирателство между тях се пръсна с кристален звън на хиляди парченца. И никоя от двете не си направи труда да ги събере.
Алгира скочи на крака, а само след миг и Риналу се озова във въздуха. Драконът се издигна над малкия остров и се насочи към десния бряг на реката, за огледа новия враг. Около стотина конника, облечени в блестящи доспехи, приближаваха към широката водна преграда. Зад тях се движеха пет бронирани колесници, всяка теглена от двойка тежкотоварни коне. Върху колите бяха монтирани познатите огромни арбалети, вече заредени и готови за стрелба. Всяко нападение срещу бързо движещата се група би било чисто самоубийство.
Докато Риналу описваше всичко, което беше видял, Алгира само мрачно кимаше. Когато той свърши, момичето тъжно каза на глас: