— Можем да останем и да се бием. Победата ви не е толкова сигурна. Но ще загинат твърде много хора.
Вилтаяна я погледна самодоволно:
— Не се заблуждавай. Достатъчно е просто да те държа заета със себе си. Без помощта ти личната гвардия на Съветника ще избие приятелите ти един по един. Но те не са важни. Дори и драконът ти не е важен, макар че би било жалко да го убиваме. Ако се предадете веднага бихме могли да сключим някаква сделка за живота му? Всъщност Хаймдес се интересува от теб и от рядката ти дарба да покоряваш драконите. А може би и други чудовища. С твоя помощ смята да създаде цяла армия от тях. После ще бъде достатъчно да държи в ръцете си живота на някой, който ти е скъп, за да те направи кротка и послушна. Например на приятеля ти? Или на неговата сестра? Или пък на любимия ти дракон? Това няма значение. Важното е, че чрез теб ще контролира най-голямата сила, която светът някога е виждал. Той ми разкри плановете си и ти заемаш важно място в тях. Казвам ти всичко това, защото още не е късно да приемеш предложението ми. Владееш могъща магия и с моя помощ ще станеш дори още по-силна. Не е нужно да следваш стъпките на майка си. Няма смисъл напразно да захвърляш живота си, докато се опитваш да помагаш на неблагодарните селяни. Вместо това можеш да избереш да се присъединиш към мен. Иначе ще бъдеш принудена да служиш на Хаймдес. Той и войниците му са по-силни от всяка от нас поотделно. Но двете заедно можем да победим всяка армия.
— Не я слушай! Не й позволявай да отрови душата ти и да те превърне в чудовище като нея самата. Тя е твърде опасна, за да бъде оставена жива! — извика Салдемир и замахна с меча си към беззащитната шия на Вилтаяна.
— Но и твърде ценна, за да бъде убита! — рязко възрази Алгира и блокира удара му с кинжала си. Оръжието й не беше ДракоПлам и крехкото му острие нямаше да устои на сблъсъка. Пък и силата на момичето беше крайно недостатъчна, за да спре грубата мощ на тежкия меч. Но не мускулите на ръката й, а решимостта в пламналите й очи разколебаха могъщия войн. Дългата блестяща стомана леко се плъзна по тънката кама и неуверено увисна във въздуха. Салдемир изгледа отвисоко първо едната вещица, после другата, и накрая примигна озадачено.
— Тя използва мен и хората ми! С нейна помощ Съветникът научи къде е сестра ми и я отвлече. И пак тя искаше смъртта ви — на теб и на твоя дракон. Нима си забравила всичко това? Защо искаш да пощадя живота й?
Алгира внимателно отмести острието на ДракоПлам и изчака докато войнът неохотно го прибра в ножницата. Едва тогава отговори:
— Дадох й дума, че никой няма да пострада. Уверих я, че не искаме повече смърт. Нима искаш да ме направиш лъжец? Пък и не е необходимо да я убиваш. Можем да я вземем с нас.
Без да каже нито дума Салдемир стовари юмрука си върху главата на Вилтаяна. Ударът не беше особено силен, но тя се строполи в безсъзнание на тревата. По един кичур от белите й коси потече тънка струйка кръв. Мъжът метна вещицата на рамо, сякаш не тежеше нищо, и се насочи към хората си. Алгира неодобрително изгледа широкия му гръб.
Лиандра, Елистар и останалите с тревога очакваха решението на своя предводител. И то не закъсня:
— Яхвайте конете! Искат да ни вкарат в капан, но ние ще се измъкнем от него с плуване. Отиваме на левия бряг на реката. Там стрелите им няма да ни достигнат. А ако се опитат да ни последват, лесно ще ги спрем.
Регедор плахо се опита да възрази:
— А няма ли да сме прекалено бавни? Те имат много стрелци, а и няколко от онези ужасни арбалети. Мисля, че дори и драконът няма да успее да ни предпази. Ще ни избият до крак още докато прекосяваме реката.
Салдемир се замисли и се огледа наоколо, търсейки изход. Погледът му се спря на оцелелия кораб и той с доволна усмивка махна към него:
— Тогава ще се възползваме от подаръка на враговете ни. Всички на борда!
Елистар колебливо се приближи до Салдемир и разтревожено попита:
— Ами конете? Ами ВихроГрив, твоят кон? Корабът е малък и за тях няма да има място…
— Значи ще се наложи да ги оставим на острова… Макар и само за малко…
Все така с Вилтаяна на рамо, Салдемир се приближи до едрия черен жребец, който кротко пасеше наблизо. Разпознал стъпките на стопанина си, ВихроГрив наостри уши, вдигна глава и тропна игриво с копито. Войнът ласкаво го потупа по изправения врат със свободната си ръка.
— Спокойно, стари приятелю, не съм те забравил. Веднага щом разтоварим кораба ще се върна за теб.
Конят изцвили успокоено и потърка бялото си чело в гърдите на Салдемир. После го погледна право в очите и кимна с глава, сякаш разбираше думите на човека. Буйната му грива се разля върху война и вещицата на рамото му като дълъг гарвановочерен шал.