Решила макар и временно този проблем, Алгира направи няколко все по-уверени стъпки по люлеещата се палуба. Предпазливо се наведе, за да вземе едно навито дебело въже. После подаде единия му край на Салдемир, без да обръща внимание на удивено вдигнатите му вежди.
— Би ли завързал това за носа на кораба?
— Сега пък какво си намислила? — Недоволно сумтейки, войнът хвърли въжето на Регедор и грабна един от големите кръгли щитове, които войниците на Вилтаяна бяха изоставили. После се захвана да го прикове върху замразената пробойна. Използваше дръжката на ДракоПлам като чук, с който заби в борда няколко кинжала и стрели. Кръпката приличаше повече на таралеж, но той се надяваше да издържи, когато ледът се стопеше.
Алгира хвърли другия край на въжето на кръжащия над нея Риналу. Драконът проследи полета и цопването му в реката с пълно безразличие.
— Захапи го де! — не се стърпя вещицата.
— Никога досега не съм ял въжета, но подозирам, че не са вкусни — подразни я драконът.
— Ох, и на двамата поотделно ли трябва да обяснявам? Ти не разбираш думите ми, а хората не могат да чуват моите мисли. Виж, искам просто да ни изтеглиш на сушата.
— А на мен ми се иска Мойлири да беше тук. Това е точно един от случаите, в които силата й би свършила по-добра работа от моята — примирено въздъхна Риналу. Той се спусна ниско над водната повърхност и захапа въжето с върха на зъбатата си паст, като внимаваше да не намокри ноздрите си. После бавно затегли осакатения кораб към левия бряг на реката.
— Е, ще се наложи да използваме това, което имаме — опита се да го окуражи Алгира.
Голям ръбест камък прелетя ниско над палубата и се заби в реката, вдигайки висок фонтан от ситни пръски. Макар и мимолетна, сянката му пропълзя в сърцата на хората и сви там малките си гнезда. Изтъкани от мрак и страх, те приютяваха в себе си отровните яйца на отчаянието. А тези яйца се излюпваха бързо и потомството им пускаше дълбоки корени в душите.
— Катапулти! Катапулти отляво! — уплашено извика Регедор. Захвърлил веслото си, той сочеше към новата заплаха. Другите проследиха ръката му, протегната към близката суша. Но там ги очакваше още по-голяма войска. Спасителният бряг, към който така се бяха стремили, гъмжеше от вражески конници. Между тях, като бръмбари между мравки, тромаво пълзяха три големи катапулти. Капанът на Вилтаяна най-накрая се беше затворил.
— Корабът е твърде голям за защитната ми магия. Не мога да го покрия целия! — безсилно отпусна ръце Алгира.
На Салдемир му бяха необходими точно две секунди, за да вземе ново решение.
— По течението! Теглете ни по течението! — посочи той с меча си надолу по реката.
Доловил мислите на Алгира, Риналу рязко зави надясно и описа остра дъга, влачейки след себе си тежкия кораб. Вещицата се вкопчи с ръце и крака за опънатото въже. Докато се катереше нагоре по него, тя задъхано се провикна към Салдемир:
— Вземи огърлицата на Вилтаяна и я сложи на врата си. Така нейната сила ще намалее, а ти ще си защитен от магията й.
Макар и разтревожен за хората си, войнът мрачно се усмихна:
— Искаш от мен да нося огърлица? После какво ще последва — да си сплета косата на плитки? И докато се усетя ще си ми навлякла някоя тясна рокля върху бронята. Няма да стане…
— Признавам, че си майстор на меча и ненадминат стратег. Ти ме научи да се бия и да си служа с кинжалите. Войната е в кръвта ти, но те моля да ми се довериш, когато става дума за магия.
Мърморейки недоволно, Салдемир все пак я послуша. Той се наведе над неподвижното тяло на Вилтаяна и свали тежката огърлица от шията й. После с отвращение я нахлузи на врата си и я прикри под дрехите си, доколкото можа.
— Дръжте устата и ръцете й вързани, а главата — покрита. Ако не може да говори и да ви гледа, няма как да ви навреди. — Алгира достигна до главата на Риналу и оттам ловко се намести в седлото си. После се наведе настрани, за да разгледа близката суша.
Огромните черни биволи, които теглеха тежките бойни машини, бяха изтощени отвъд предела на силите си. Твърде дълго бяха влачили смъртоносния си товар. Мускулите им, подобни на корабни въжета, се напрягаха до скъсване при всяка крачка. Но ето че най-накрая можеха да си починат. Окъпаните в собствената им кръв остени внезапно бяха замрели, като че ли и те жадуваха за миг покой.
Нов скален къс прелетя точно пред носа на кораба и шумно се заби във водата, заливайки цялата предна част. Завършили зареждането си с каменни блокове, страшните катапулти подновиха своя обстрел. За щастие прицелването им ставаше бавно и те трудно можеха да улучат подвижната си мишена.