Драконът не можеше да тегли кораба много бързо, затова Алгира разчиташе повече на скоростта на течението. Двамата с Риналу внимателно избираха пътя, заобикаляйки опасните места по реката. А тя изобилстваше с пясъчни плитчини, остри скали, потайни бързеи и разпенени водовъртежи.
Следващият камък не успя да достигне кораба, но пречупи едно от греблата като сламка. Почти веднага след него друг камък се заби малко зад кърмата на дървения съд. Островът на Вилтаяна остана назад и на негово място се показа първата армия, която не беше прекратила преследването. Сега и двата бряга на реката се пазеха от войниците на Съветника.
Бронираните конници с лекота следваха дракона и кораба. Но тежките катапулти и арбалетите едва поддържаха необходимата скорост. Те все пак изстреляха своите копия и камъни, но бяха твърде далече, за да улучат. Алгира с тревога наблюдаваше опитите на екипажите да заредят повторно метателните машини. За щастие се оказа, че те не можеха да се подготвят за нов изстрел в движение. Ако пък спряха, щяха безнадеждно да изостанат. Затова те унило се влачеха зад кораба, макар и неспособни да му навредят повече. Изглежда Салдемир беше намерил единствения път за спасение.
След около два часа към тревогите на Алгира се прибави още една. При поредното си обръщане назад, за да провери местоположението на катапултите, тя забеляза парата, издигаща се над гърба на дракона. Той никога досега не беше летял толкова дълго, а сега се налагаше да тегли и пълния с хора кораб. Опитвайки се да скрие умората си, Риналу безгрижно попита:
— Според теб още колко ще трябва да летим така?
За съжаление на вещицата, отговорът й не беше успокоителен:
— Ако преследвачите ни не се откажат скоро — може би чак докато стигнем морето…
— Е, не се притеснявай за мен. Аз съм силен и ще издържа колкото се налага…
Но с всеки следващ мах на крилата и двамата все по-ясно разбираха, че силите на дракона бяха на привършване. Салдемир и другарите му гребяха усърдно и постепенно се бяха откъснали от бойните машини. Но конниците от двете им страни ги следваха с лекота и продължаваха да пазят бреговете на реката.
Далекогледите очи на Риналу първи съзряха ширналата се пред тях речна делта. Тя все още беше далече, но видът й вдъхна нови сили на изтощения дракон. Ноздрите му се изпълниха със свежия мирис на солена вода. Бяха достигнали морския бряг и той ги посрещна с лека мъгла. Въздушната струя от уморено махащите криле на Риналу завихряше бялата пелена като пухкава къделя зад синята му опашка.
Алгира реши да навлязат в открито море, за да се скрият от погледите на войниците. После щяха да завият покрай брега и да потърсят безопасно място за връщане. Сякаш решила да помогне на плановете на вещицата, мъглата около тях започна да се сгъстява. И не след дълго напълно погълна сушата, заедно с враговете им. А после и корабът се стопи и изчезна в безплътната белота. Тогава Риналу с облекчение изплю въжето.
— Какво правиш? — уплашено възкликна момичето.
— Наистина много се уморих! Затова мисля да си почина малко… Ще си намеря възходящо течение, в което да се рея. И после ще се върна за приятелите ти. Не се безпокой, нищо няма да им се случи.
— А ще успееш ли да ги откриеш?
Алгира бързо се успокои, когато си спомни за острото зрение и чувствителното обоняние на приятеля си. Той никога не се губеше и винаги намираше това, което търсеше. Затова тя го остави да се носи във въздуха с неподвижно отпуснати криле. Двамата се издигнаха над бялата пелена на мъглата и бяха приветствани от лъчите на високото обедно слънце. Пухкавата покривка се простираше докъдето поглед стига навътре в морето. Назад към брега тя плавно изтъняваше по периферията си, откривайки почти нереалната гледка на далечните планини. Снежните им върхове игриво блестяха в студения въздух. Пълноводната река, която бяха следвали до самия й край, се извиваше като змия между хълмовете и се губеше в далечината.
— Сега, накъде искаш да поемем? — попита след малко отпочиналият Риналу. Той описваше широки плавни кръгове, като следваше невидимия за Алгира, но осезаем за него топъл въздушен поток. Мислите му бяха спокойни, както винаги.
Момичето се замисли:
— Ами… Всъщност не знам… Не познавам района, никога не съм била тук. Но знам, че някъде на запад има голям пристанищен град. И там сигурно ще има цял гарнизон, който ще е добре да избегнем. Така че предлагам да тръгнем на изток, следвайки бреговата линия. Преследвачите ни все някога ще се откажат, нали?