Драконът кимна с глава и започна бавно да се снижава. Гъстата млечнобяла мъгла отново ги обгърна и скри света от очите им. Риналу въртеше глава наляво-надясно и Алгира ясно долови нарастващото му недоволство. Изведнъж той рязко се устреми нагоре и момичето едва не падна от седлото си.
— Какво става? — с лек укор попита тя.
— Едва не се сблъсках с водата. Видях я в последния момент. Всъщност дори не я видях, просто почувствах разликата в солеността на въздуха. Даже не знам колко близо сме били до вълните, но мисля, че почти ги докоснахме.
— Искаш да кажеш, че и ти не можеш да виждаш през мъглата? — ужаси се Алгира.
Риналу смутено отвърна:
— Никога не бях попадал в толкова гъсти изпарения. Може би защото никога не съм бил толкова близо до морето. Много пъти съм летял в мъгла или в облаци. И винаги успявах да доловя топлината на земята, на дърветата и на животните. Но сега не мога. Всичко е еднакво студено и аз нищо не виждам…
— А не можеш ли поне да ги подушиш? Нали помниш как мирише Салдемир… Или пък Лиандра, неговата сестра?
— Разбира се, че помня… Само че мъглата скрива всички миризми и носът ми усеща единствено солена влага. Нищо друго!
— Но ние трябва да ги намерим! Корабът им е повреден и нямат кормило. А и са съвсем сами с Вилтаяна… — отчаянието на Алгира все повече я поглъщаше. Тя се опита да го овладее и да му попречи да се прехвърли и върху съзнанието на дракона.
Отново се издигнаха над мъглата и се върнаха до мястото, където реката се вливаше в морето. Риналу искаше да остави Алгира на брега и да продължи търсенето сам. Но тя категорично отказа. Пък и не беше безопасно, защото конниците на Съветника се бяха пръснали навсякъде. Затова момичето и дракона пак се гмурнаха в бялата пелена, надявайки се да открият кораба. Но от него нямаше и следа.
— По-ниско, спусни се още по-ниско… — настойчиво молеше Алгира. Косата и роклята й вече лепнеха, мокри от влажния въздух, и момичето трепереше от студ. Ръкавите и полите на зелената му дреха плющяха от скоростния полет на дракона, но то не се отказваше.
Риналу обаче беше непреклонен:
— Ами ако грешно преценя височината? Ако се врежем във вълните и се удавим? Как тогава ще помогнем на приятелите ти? Бих рискувал живота си, ако имаше начин да им помогна. Но няма да изложа на опасност и твоя само заради някаква слаба надежда. Кажи ми какво искаш да направя и аз ще те послушам, ако преценя, че предложението ти е разумно.
Накрая Алгира се отказа да го убеждава и го помоли да се издигнат над лепкавата мъгла. Топлите лъчи на слънцето ободриха малко вещицата и тя насочи дракона към сушата.
— Тогава ще потърсим чужда помощ. Ще намерим хора, които не ги е страх да плуват в мъглата и могат да открият приятелите ни.
Тя не успя напълно да прикрие упрека си и той болезнено жегна дракона. Пък и идеята никак не му хареса. Той придружи протеста на беззвучните си мисли с гръмотевичен рев, който стресна улисаните в лов чайки:
— Свикнал съм да се справям сам и не обичам да завися от другите!
Алгира успокояващо го потупа по дългата шия:
— Но сега се налага, ако искаме да открием приятелите си.
Гигантската сянка на дракона леко се плъзна по морския бряг. Необезпокоявана от разпенените вълни, тя следваше извивките на терена като безплътен предвестник на огнедишащото създание в небето. Макар че не можеше да раздвижи дори тревите, тъмният силует носеше ясно послание и пряка заплаха. И всички живи същества бързаха да се скрият, защото съзнаваха, че не могат да избягат. Точно както направиха и хората, населяващи едно малко рибарско селце.
Когато Риналу описа широка дъга и кацна в мекия пясък, никой не излезе да ги посрещне. Алгира пъргаво скочи на земята и му махна да не я следва:
— Изчакай ме тук. Ако искаме хората да ни помогнат, не бива да ги плашим.
— Това пък защо? Ако не се съгласят да ни помогнат доброволно, ще ги убедя да направят каквото искаш. — Драконът разпери огромните си криле и заплашително ги издигна нагоре.
— Не прави така! Когато човек моли за помощ, той протяга обърната нагоре длан, а не свита в юмрук ръка — опита се да му обясни момичето.
— Те вече са уплашени. Подушвам страха им. А когато някой е уплашен, е склонен да действа необмислено и агресивно.
— Ти също щеше да се изплашиш, ако те връхлети нещо пет пъти по-голямо от теб. Но щеше ли веднага да го нападнеш? Или първо щеше да се опиташ да се разбереш с него?
— Може би нямаше да нападна пръв — замисли се Риналу и бавно сгъна крилете си. — Предполагам, че не бих го направил, ако това ще те изложи на опасност. Ако трябваше да те пазя от нещо голямо и страшно, което би могло да убие дори мен, щях много да внимавам да не го ядосам. Защото след смъртта ми вече нямаше да има кой да те защити.