— Ето виждаш ли? Селяните ще проявят разум, нали и те трябва да мислят за децата си. Пък и аз мога да се грижа за себе си — увери го Алгира.
— Да, но не толкова добре, колкото мен. Ти не можеш да издишаш огън, нито да избягаш с летене. Изобщо не мога да проумея как не си загинала много преди да ме срещнеш.
— Когато те видях за първи път, най-голямата заплаха за живота ми беше твоят глад. Тогава искаше да ме изядеш, а после стана най-добрия ми приятел — усмихна му се закачливо момичето.
Драконът завъртя неодобрително глава, но се оттегли назад. Тъмният му силует изчезна в сумрака на бързо настъпващата нощ. Останаха само пламтящите му очи и неясното усещане за близостта на някаква смъртоносна опасност.
Вещицата предпазливо навлезе между сламените колиби. Окачените да съхнат рибарски мрежи приличаха на унили корабни платна, копнеещи за морската шир, но забравени безполезни на сушата. Огромна дупка зееше в борда на една обърната за ремонт лодка. Отвсякъде се носеше миризма на риба и гниещи водорасли. Сякаш дори пясъкът беше пропит с отчаяние и безнадеждност. Тревогата в душата на момичето се засили от нахлуващата с нощния студ мъгла. Същата като тази, която бе погълнала кораба с всичките й приятели.
Изведнъж пред нея се изпречи човек с изпито лице, орлов нос и мрачен поглед. В дясната си ръка стискаше брадва.
— Защо си дошла тук? Какво искаш от нас? Нямаме нищо за такива като теб. По-добре си върви!
Непознатият посегна да сграбчи ръката на момичето, но Алгира бързо се извъртя настрани. Само за да се сблъска със следващия си посрещач, който изглеждаше още по-неприветливо.
— Чу приятеля ми. Махай се, докато още можеш! — изръмжа той с глас, лишен от всякаква топлина.
Измежду полусъборените къщурки се подадоха още петима негостоприемни рибари. Само след миг вещицата се оказа обкръжена от неколцина брадясали мъже, въоръжени с ножове, весла и факли. Един от тях замахна към нея и тя едва успя да се гмурне под свистящото дърво. Гневните възгласи на останалите не оставяха съмнение в намеренията им.
— Да я убием!
— Да я изгорим на клада!
— Първо да я убием, а после да я изгорим!
Алгира се сви под яростните погледи на селяните. Тя безуспешно се опитваше да говори с тях, да ги надвика, да ги накара да я чуят. Обръчът около нея се свиваше все повече и повече. Потните тела на рибарите я смазваха, а тежкият им дъх я задушаваше. Тя вдигна ръце, готвейки се да призове защитната си магия, но после обречено ги отпусна. Много добре осъзнаваше, че не бива да използва силата си. Синьото кълбо щеше да спаси живота й, но след това ужасените хора със сигурност нямаше да й помогнат.
С мъка разбутвайки разбуненото множество, пред младата жена се появи възрастен мъж с тояга в ръка. След като измери Алгира с поглед, той се обърна към тълпата:
— Спрете! Опомнете се! Вече така ли посрещаме гостите си?
— Тя не е гост на селото ни и трябва да умре! — промърмори ядно един от рибарите.
— Защо? На тебе лично какво ти е направила, Паристане?
— Ами… на мен не, но… съм чувал, че… — смутено заекна едрият мъж, внезапно озовал се пред посочилата го тояга.
— Нека първо чуем каквото има да ни каже — призова старецът. Очите му обходиха мрачните лица и изглежда не останаха доволни, защото той добави:
— Какво си мислите, че ще стане с нас, ако я убием? Какво ще направи със селото ни онова чудовище, което засега кротува някъде там?
Мъжът подсили ефекта от думите си като доста грубо разбута хората около Алгира, давайки й така необходимата глътка въздух. После се обърна към нея, сякаш без да забелязва благодарния й поглед:
— Хайде скъпа, разкажи ни какво те води в окаяното ни селце. Как да загладим това неловко запознанство и да те убедим, че не сме пълни отрепки? Гладна ли си? Може би бягаш от нещо? Защото ако звярът ти не може да те защити, страхувам се, че и ние няма да успеем.
— Нека вещицата да си върви! Тук няма храна нито за нея, нито за огнедишащото чудовище, което води със себе си! — подвикна отзад дребен, леко прегърбен мъж. По дрехата му имаше толкова дупки, че от нея сигурно щеше да излезе чудесна рибарска мрежа.
— Как разбрахте, че съм вещица? — удиви се Алгира.
— Ние не живеем в столицата и може и да не знаем последните дворцови сплетни. Но и до нас достигнаха историите за тази, която говори с драконите. Хората на Съветника те търсят и присъствието ти вещае само беди. Махай се! — изплю се друг мъж, с вързана на плитка дълга мазна коса.