Алгира тъжно погледна човека, чудейки се как да отговори на злобата в думите му.
— Сигурно не знаете, но преди да стана известна като «Говорещата с дракони», аз бях «Слушащата хората». Винаги съм искала да помагам. Просто преди да срещна дракона не можех да направя много. Сега това се промени и възможностите ми се увеличиха. Но аз си останах все същата. И повече от всичко искам да лекувам и помагам на хората.
— О, тя искала да помогне! Нима ние и нашите проблеми не ти изглеждаме твърде дребни и незначителни там горе, от гърба на твоето чудовище? — язвително попита този, когото старецът нарече Паристан.
— Отвисоко по-ясно се вижда болката и несгодите на всички вас. Така осъзнах, че не мога да помогна на всеки поотделно, а трябва да се опитам да изкореня злото, което задушава целия народ. Сама не бих успяла, затова намерих приятели. Но сега те са в беда и имат нужда от помощта ми. От вашата помощ! Съветникът иска да ме убие, защото се страхува. Но вие няма защо да се боите от мен.
В малкия кръг, образуван около вещицата, плахо пристъпи средна на ръст жена. Алгира се помъчи да я разгледа в бледата светлина на факлите. Без време състареното лице и покритото с бръчки чело издаваха грижите и тревогите, изпълнили краткия живот на непознатата. Тя направи още една крачка и падна на земята, умолително протягайки ръце. Устните й едва успяха да промълвят няколко думи:
— Помогни ми, вещице! Детето ми изчезна в гората. Търсихме го, но не го намерихме. Само ти можеш да ми го върнеш…
Жената искаше да каже още нещо, но от сухите майчини очи бликнаха сълзи и удавиха молбите й във вълните на отчаянието си. Откликвайки на безгласния зов на Алгира, Риналу бързо дотича до нея. Ужасени от появата му, хората хукнаха да се спасяват, захвърляйки ножове и факли след себе си. С грациозен скок вещицата се метна на гърба на дракона и двамата потънаха в нощта. След тях остана само малка пясъчна вихрушка, вдигната от размаха на крилете. Когато най-сетне майката вдигна поглед към небето, беше останала съвсем сама.
Драконът летеше бързо, изследвайки гората под себе си. Алгира не виждаше почти нищо, освен тъмните силуети на дърветата. Но чувствителното на топлина зрение на Риналу различаваше всяко стръкче трева и всяко живо същество. Нощният ловец се чувстваше прекрасно в мрака, забелязвайки всичко и оставайки невидим за плячката си. След малко той уверено се насочи към група дъбове. Вещицата долови гърленото ръмжене на едър хищник, а малко след това и драскането на острите му нокти.
— Какво става, намери ли детето? — напрегнато попита тя, докато неуспешно се опитваше да различи нещо в заобикалящата я тъмнина.
— Все забравям колко лошо е зрението ти през нощта — усмихна се драконът. — Човешкото дете се е покатерило по едно дърво, а отдолу някакъв лъв се опитва да го докопа.
— Изгони го от тук, а после ме пусни на земята — помоли кратко Алгира.
Риналу се спусна над невидимия за вещицата лъв, после описа тесен кръг и отново се стрелна към хищника. Гривестото животно не се плашеше лесно, затова драконът го сграбчи с ноктите си и го понесе във въздуха. После кацна наблизо и с нескрито удоволствие заръфа улова си.
— Пак ли огладня? Но нали сутринта изяде два големи вълка? — Алгира не успя да прикрие отвращението в мислите си. Остави шумно хранещият се дракон зад гърба си и се затича към тихо хлипащото момченце.
— Да, но това беше толкова отдавна. После летях, бих се с войниците на Вилтаяна, теглих кораб, загубих го и цял ден го търсих. Знаеш ли колко се уморих? Пък и какво съм виновен аз, че лъвът не пожела да се махне? Ти нали видя, че направих всичко възможно да го изгоня? — Драконът се опитваше да се оправдае, но вещицата не му обръщаше никакво внимание, заета изцяло с катеренето си по високото дърво. Тя едва успя да откопчи мъничките пръсти на детето, впити в мъртва хватка в един клон от гъстата корона. После бавно пое надолу, притиснала плътно до себе си безценния товар.
Слизането по дебелия ствол само с една ръка беше доста трудно. Достигнала най-накрая мекотата на тревистата поляна, Алгира припряно огледа спасеното момченце. В долната част на левия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, криеща дълъг прорез. Вещицата внимателно почисти дълбоката рана, оставена от ноктите на хищника, наложи я с няколко билки, и я превърза.
Премръзнало от студ и ужасено до смърт, момченцето не можеше да успокои треперенето на малкото си телце. Широко отворените му очи напрегнато се взираха в мрачната гора и то цялото подскачаше при всяко изшумоляване. Алгира се опита да го приласкае и успокои, но усилията й останаха напразни. Имаше само още нещо, което можеше да направи. Трябваше да примами и приюти в себе си чуждото страдание. Тя знаеше как, но се боеше твърде много от цената, която трябваше да плати. Поколеба се за момент, после примирено въздъхна: