— Хайде сега, дай ми болката си! — настойчиво помоли вещицата. После сложи дясната си ръка на челото на детето, а лявата постави зад гърба му.
— Знам, че не я искаш, а аз мога да я взема. Не се вкопчвай така в нея, тя не ти е нужна. Позволи ми да ти помогна, допусни ме до себе си!
Алгира го беше правила само веднъж, но добре знаеше какво й предстои. Усещането беше подобно на малка смърт и тя се помъчи да пропъди надалече ужасяващия спомен. Въпреки това тялото й се сгърчи в очакване на раздиращата болка. И тя не закъсня. Премина през ръцете й с изпепеляващата ярост на нажежена до бяло стомана. Прониза плътта й, отнемайки желанието й за живот. Изпълни цялото й същество и не спря, докато не намери сърцето й. После бавно и безжалостно го обви в мантията си, изтъкана от най-черния мрак, и силно го стисна. Светът притъмня и се сви, а цялата му топлина внезапно изчезна. Звездите се скриха, луната избледня, а слънцето се превърна в далечен спомен. И само след миг се възцари безкрайна и вечна нощ. Утрото никога повече нямаше да настъпи и това носеше някакво неясно усещане за покой. Нямаше за какво повече да се бори, нито на какво повече да се надява. Самото Време беше свършило и последната му песъчинка отдавна беше изтекла. Вече нямаше дори отчаяние, беше останала единствено безцветната пелена на забравата, която покриваше всичко.
Алгира тихо простена и се свлече на земята, останала съвсем без сили. Цялото й тяло трепереше неудържимо, а на челото й бяха избили ситни капчици ледена пот. Тя с мъка успя да открехне очи и да се огледа с мътнобял поглед. Но когато видя момченцето, заспало спокойно в нейните ръце, тънка измъчена усмивка озари устните й. След малко изтощената вещица се изправи, жадно пое дъх и бавно пое по дългия път към селото.
— Не е нужно да ходиш пеша. Мога да се спусна и съвсем леко да те вдигна. Детето изобщо няма да усети — настоя Риналу, който вече беше привършил с неочакваното си угощение.
— В никакъв случай! Не можем да рискуваме да се събуди и да те види над себе си. След това, което е преживяло днес, дори само гледката на зъбите ти би могла да го убие. Ти въобще не подозираш колко си страшен за нас, хората. Аз съм свикнала с теб и ти вярвам с цялото си същество. И въпреки това понякога потръпвам от ужас, когато те видя. Ако искаш да помогнеш, можеш да ми показваш посоката, защото не се ориентирам добре в този гъсталак.
Само след миг в небето над Алгира се появи тънка огнена струя, сочеща наляво. Вещицата нито виждаше, нито чуваше дракона, но той й показваше накъде да върви всеки път, когато тя се отклонеше. Погледът й изпитателно се взираше в нощната гора, търсейки опасност. Веднъж усети върху себе си две гладни пламтящи очи, но тогава Риналу се сниши и шумно разсече въздуха с мощната си опашка. Невидимият хищник тихо потъна в мрака и момичето дори не разбра с какво се беше разминало.
Най-накрая стигнаха до селото и драконът кацна в края на гората. Едва пристъпваща от умора, Алгира се насочи към оживено ръкомахащата тълпа. Хората възбудено обсъждаха съдбата на изчезналото момченце и шансовете му за спасение. Повечето бяха убедени, че вещицата няма да се върне, а дори и да го направи, ще бъде само за да признае поражението си. И когато тя се приближи и подаде детето на притичалата майка, никой не можеше да повярва, че то е още живо.
Скоро всички седяха край огъня, на който къкреше ароматна рибена чорба. Отношението към вещицата видимо се промени. Първоначалната враждебност бързо се стопи в топлите пламъци и над пясъчния бряг се разнесе звънлив смях. Селяните весело тупаха Алгира по гърба, стискаха й ръцете с благодарност и я черпеха с пресни миди и сушени водорасли. Храната беше оскъдна, но рибарите с готовност я поделиха с вещицата. Тя беше уморена и гладна, пък и рядко й се случваше да хапне нещо сготвено. Така че не ги остави дълго да я увещават, а с удоволствие изпразни паницата си. После набързо им разказа за спасяването на детето, като изтъкна ролята на Риналу. Едва тогава се намериха хора, които да кажат по някоя добра дума за драконите като цяло и за нейния приятел в частност. Един рибар дори предложи да му даде половината от дневния си улов. Алгира предаде думите му на Риналу, но той заяви, че все още не е огладнял дотолкова, че да се храни с риба. Но щом разбра, че с отказа си обижда гостоприемството на хората, драконът се съгласи да приеме някой лъв или мечка.