Когато вечерята свърши, вещицата се опита да повдигне въпроса, за който беше дошла. Но вече беше твърде тъмно и рибарите отложиха спасителната операция за следващата сутрин. Алгира настоя, но те й дадоха да разбере, че през нощта не могат да помогнат на никого. Жените се засуетиха, като всяка предлагаше своята къща за нощувка на момичето. Но Алгира любезно им благодари и се отдалечи към края на гората, където я чакаше Риналу. После се мушна под крилото му, защото това беше най-безопасното място на света. Изтощена докрай от изпълнения с премеждия ден, тя заспа на мига.
Призори откъм морето се надигна вятър. Той бързо разгони последните остатъци от мъглата и студените слънчеви лъчи огряха притихналото село. Риналу се събуди пръв и сънено се прозя. Беше ужасно гладен, но не смееше да остави Алгира сама с местните жители. Тя го беше уверила, че вече всичко е наред, че те са приятели, и че не представляват заплаха. Но той не им вярваше. Един от тях боязливо се приближи, търкаляйки тежка дървена бъчва. Остави я на тридесетина метра, почука по нея, а след това посочи отворената си уста. После бързо се отдалечи.
Драконът се изправи бавно, като внимаваше да не събуди неспокойно спящото момиче. С любопитство приближи до подаръка, който бяха оставили специално за него. Чувствителният му нос отдавна беше надушил какво има вътре, но той не можеше да проумее защо му дават риба. Която при това не беше и прясна. Но беше наистина гладен, затова се реши да опита противно миришещата храна. Чукна леко с опашка по бъчвата и тя в миг се разпадна, освобождавайки стотици блестящи херинги.
Изглежда рибата беше приготвена за настъпващата зима, защото беше осолена. Въпреки това Риналу набързо я изгълта, като не изпускаше от поглед Алгира. Тревогата му беше напразна, защото на никой от селяните и през ум не му минаваше да я доближи. След малко тя се събуди и се огледа объркано наоколо. В мига, в който го видя, на лицето й грейна щастлива усмивка.
Риналу отлетя до едно близко поточе, за да утоли ненадейно появилата се жажда. Той дълго пи от бистрата вода, а когато се върна, завари Алгира отново обкръжена от вчерашните мъже. Този път обаче те не бяха въоръжени, нито пък крещяха. Всички оживено обсъждаха нещо, махайки с ръце и драскайки с пръчки по мокрия пясък. Вещицата нервно крачеше насам-натам и току поглеждаше към издигналото се над хоризонта слънце. Личеше си, че нямаше търпение да продължи търсенето на приятелите си. Забелязала появата на дракона, тя успокояващо му помаха с ръка. След като се огледа безразлично наоколо, той положи глава върху тежките си лапи и реши да подремне.
Рибарите бяха изслушали разказа на Алгира, без да кажат и дума. След това нарисуваха подробна карта на областта и започнаха да обсъждат ситуацията. Един от тях, Паристан, проследи с пръста си една дълга извиваща се линия:
— Реката, за която говориш, се нарича Кригосина. Само тя е толкова голяма, а и в нея има остров като този, който описа. Реката се влива в морето ето тук, в този обширен залив. Обикновено избягваме целия район, защото уловът там е слаб. А и по това време на годината често се появяват силни североизточни течения. Корабът с твоите приятели сигурно е отнесен навътре в морето, но поне е в посока към селото ни. Не се тревожи, познаваме добре брега и знаем къде да ги търсим.
Алгира им разказа за изкъртения рул и дупката в корпуса. Те само кимнаха и се заловиха да коват няколко дървени плоскости, с които да ремонтират кормилото на кораба. После ги разпределиха помежду си и увериха момичето, че ще се справят с поправките. Накрая тя им раздаде по една запалителна стрела. На удивените им погледи отвърна кратко:
— Ако намерите приятелите ми, дайте им това. Те ще знаят какво да правят.
След това се разделиха. Рибарските лодки навлязоха ветрилообразно в морето, като всяка имаше определен район за претърсване. Алгира и Риналу пък се насочиха на запад, обратно към делтата на реката. Шансовете да намерят кораба там бяха малки, но двамата трябваше да разберат къде са войниците на Съветника и какво планират.
Салдемимр с нескрито възхищение проследи стройното тяло на Алгира, която с лекота се катереше по опънатото въже. Свободно спускащата се рокля не можеше да скрие меката грация на котешките й движения. Скоро тя достигна дракона високо в небето и се метна на седлото на гърба му. Извиси се над всички, величествена като кралица на своя трон. И целият свят беше в краката й.