Войнът изтръгна от мачтата стрелата, с която момичето и драконът бяха пленили целия екипаж на кораба. Отряза парче от тънкото въже и здраво върза с него ръцете на Вилтаяна. След това го прекара през устата й. После провери пулса на вещицата, който се оказа ритмичен, макар и слаб. Видимо доволен, Салдемир отряза къс от едно резервно платно и омота с него главата на Вилтаяна. Накрая изряза малка дупка пред носа й, за да може тя да диша.
През това време другарите му гребяха колкото можеха, за да се измъкнат от смъртоносния капан. И той се присъедини към тях. От време на време хвърляше мрачен поглед през рамо. Враговете им бяха близо, но поне за момента не можеха да ги нападнат.
Войнът не забеляза веднага промяната, а след това му отне малко време да разбере какво се беше случило. Корабът бе започнал да се клати по-силно, защото се сблъскваше с по-големи и по-тежки вълни. Реката беше свършила и Алгира и драконът ги водеха навътре в морето. За момент решението се видя странно на Салдемир, но после осъзна, че просто нямаше друг начин. Не можеха да се върнат на сушата, защото бреговете й се пазеха. Налагаше се да търпят несгодите на морето. Но за колко ли дълго?
Той не се разтревожи особено, дори когато навлязоха в мъглата. Познаваше добре силата на дракона и способностите на тази, която го яздеше. Човек спокойно можеше да им повери живота си, пък и той вече го беше правил. Алгира със сигурност имаше план и Салдемир не се съмняваше, че той и хората му са в добри ръце и криле.
Повече го плашеше пленената вещица. Ако Алгира грешеше за огърлицата, а Вилтаяна се събудеше, всички на кораба щяха да попаднат под властта й. И тогава никой не можеше да каже за какво щеше да ги използва. Нито пък колко злини щяха да причинят. Може би щяха да убиват за нея, кой знае? Възможно беше дори да ги накара да нападнат дракона и ездачката му. Само мисълта за това караше безстрашния войн да хвърля нервни погледи към неподвижно лежащото тяло. Той дори обмисляше възможността да изхвърли Вилтаяна зад борда. Но така и не се реши на това, опасявайки се от гнева на Алгира.
Постепенно мъглата се сгъсти и драконът се превърна в бледосив силует. След това съвсем изчезна. Клатенето на кораба като че ли се усили. Тревогата на хората растеше, но те продължаваха да гребат. Обаче когато видяха въжето, носещо се във водата край тях, всички ясно осъзнаха, че вече са съвсем сами. Какво ли се беше случило с вещицата и дракона? Дали пък просто не ги бяха изоставили?
Салдемир не знаеше почти нищо за управлението на корабите. Но от малкото, което знаеше, му беше ясно, че трябва да държи носа обърнат срещу вълните. Ако допуснеше да удрят кораба отстрани, те лесно можеха да го обърнат. Затова той и другарите му всячески се опитваха да го насочват към тях. Нищо друго нямаше значение. Дори тревогата за съдбата на Алгира трябваше да отстъпи на заден план.
Студена пот изби по челото на Салдемир, когато той намери време отново да погледне към Вилтаяна. Тя беше все така неподвижна. Но положението на тялото й се беше променило. Може би вече се беше свестила, а може би причината беше люлеенето на кораба. Никой не посмя да се доближи до нея и да провери.
Залезът на слънцето промени единствено цвета на обгръщащата ги мъгла. Тя бавно посивя, после постепенно потъмня. Запалиха счупеното весло, а след него и други парчета дърво. Факлите им трябваха, за да могат да виждат посоката на вълните. Хората все по-остро усещаха липсата на храна и особено на вода. Настъпилата нощ изглеждаше безкрайно дълга и бездънно тъмна.
Изтощените хора гребяха с последни сили, когато усетиха първите пориви на вятъра. Той бързо разкъса обвилото ги покривало на мъглата. Небето над тях се проясни и се изпълни с хиляди блещукащи звезди. Из въздуха се понесоха малки ледени кристалчета, които болезнено драскаха грубите лица на мъжете. А водата стана гъста и тежка като разтопено олово. Разпенените вълни яростно биеха бордовете на малкото корабче, сякаш се опитваха да изкопчат от него живота на пътниците му. Готови всеки момент да се предадат, тънките дъски пукаха и се огъваха под напора на стихията. Изпод закования за борда щит започнаха да бликат водни струи и да заливат дъното. Салдемир и Регедор захвърлиха веслата и се заеха да изгребват нахлуващия студен порой.
Парчетата лед, плуващи във водата наоколо, глухо се удряха в дървения корпус. Приличаха на замръкнали навън странници от далечния север, които тропаха по вратата и търсеха подслон от бурята. Но малката черупка, дело на отрудените човешки ръце, не можеше да ги приюти. И замръзналите скитници продължаваха да се носят по вълните, изгубени в нощта, блуждаещи в мрака без цел и посока.