На сутринта вятърът отслабна. Хората бяха жадни и измъчени. Морето се простираше във всички посоки, а суша не се виждаше. Като се ориентираше по слънцето, Салдемир насочи кораба на юг, където смяташе, че се намира брегът. Той и другарите му не бяха мигнали цяла нощ, но продължаваха да гребат. Вече дори не мислеха, че някога ще могат да спрат.
В този момент към кораба се приближи малка лодка с четирима брадати мъже. Салдемир и останалите в миг се приготвиха за отбрана. Но извадените мечове и опънатите тетиви нямаха врагове насреща си. На пръв поглед новодошлите също бяха жертви на мъглата, изгубили сушата и посоката си. Но умелата им работа с веслата подсказваше друго. Тези четиримата бяха опитни моряци и много добре знаеха какво правят. Те настояха да се качат на борда и след кратко колебание войнът се съгласи.
Сключените вежди на Салдемир се спускаха ниско над очите му, блеснали с яростен пламък. Намръщеното му лице и леко приведената му, готова за бой стойка, не предвещаваха нищо добро. Той посрещна хората от лодката с неприкрито недоверие и десница върху дръжката на меча си. Не познаваше нито тях, нито странния флаг, веещ се на мачтата им. Но безпогрешно разпозна името, което те непрекъснато повтаряха. И позна уважението, граничещо със страхопочитание, с което го изричаха. Когато водачът им измъкна една стрела изпод грубата си дреха, Лиандра с вик се втурна към тях:
— Хей, тази е от моите! Веднага я познах! Откъде я имате? Намерихте ли я, или някой ви я даде? Видяхте ли една жена с червена коса и зелена рокля? Да не би да е ранена? Ами дракона? Имаше ли дракон с нея? Един такъв голям, син и много красив? Той добре ли е? Казвайте де, защо мълчите…
Старият рибар едва успя да прекъсне развълнуваното момиче:
— И двамата са живи и здрави. Бяха силно разтревожени за изгубените си приятели, но съдейки по апетита им, бих казал, че са добре.
Той благоразумно реши да пропусне начинът, по който се бяха запознали със странната двойка. Вместо това се зае да завърже малката лодка зад кърмата на кораба.
Салдемир удари с меча си по металния обков на един щит и запали стрелата. После я изстреля право нагоре. Четиримата непознати го изгледаха в почуда. Те не знаеха колко надалече виждат драконите. Нито пък колко чувствителни към топлината са очите на нощните ловци. Но останалите на борда бяха наясно с това и само мълчаливо се усмихнаха. После всички заедно се заеха да поправят кормилото, използвайки донесените от рибарите части и инструменти. Хората на морето познаваха добре занаята си и не след дълго бяха почти готови.
— Вижте, вижте! — изкрещя въодушевено Лиандра, която единствена беше останала без работа. Протегнатата й ръка сочеше към една мъничка точка в небето, която бързо се приближаваше и уголемяваше. И много скоро се превърна голям син дракон, разперил могъщите си криле над главите им.
Салдемир изтегли въжето от водата и силно го хвърли нагоре във въздуха. Само след миг краят му се озова между зъбите на Риналу, който се бе стрелнал надолу в преследване на летящата си плячка. Този път драконът нямаше да изпусне улова си.
Рибарите наистина помогнаха много. Освен че поправиха кормилото, тя бяха донесли и храна и вода. След като всички пиха, Салдемир изля малко и в устата на Вилтаяна. Вещицата се беше свестила и го гледаше толкова злобно, че той побърза отново да закрие устата и очите й.
Макар и само четирима, морските труженици успяха да вдигнат платната и се заеха да ги стъкмяват. Предпочитаха да правят всичко сами, защото иначе се налагаше много да обясняват. Но когато не им стигаха ръце или сила, просто казваха на Салдемир и другарите му какво искат от тях. Под вещото им управление и влачен от Риналу, корабът се движеше доста бързо. И скоро малкото рибарско селце се появи на хоризонта.
Драконът, рибарите и другарите на Салдемир с общи усилия успяха да изтеглят повредения кораб на сушата. Повечето хора се скупчиха около пробойната, за да я разгледат. Лиандра и брат й обаче се насочиха към мястото, където се беше приземил Риналу. Войнът дори не се опита да скрие радостта си от срещата с Алгира. Нито искаше, нито можеше, нито пък знаеше как да го направи. Притегли момичето към себе си и я прегърна силно през гъвкавата й талия. После я издигна високо над главата си, сякаш искаше да я покаже на целия свят. Тихият му шепот едва успя да надвика прибоя на вълните:
— Обичам топлината на слънцето, изгряващо на устните ти, щом се усмихнеш. Но харесвам и пролетната свежест на дъжда, който приютяваш в очите си, когато си тъжна.