— Ако веднага не ме свалиш долу, ще насъскам Риналу срещу теб! — извика през смях щастливата Алгира.
Драконът не разбираше езика на хората, но вече разпознаваше името си. Той въпросително наклони глава и неуверено пристъпи към двамата. Те изглежда се забавляваха, но той нямаше как да бъде сигурен.
— Предполагам, че това е някаква игра и той не иска да те нарани? Нали ще ми кажеш, ако си в опасност? — попита Риналу, лениво примигвайки с очи и се приготви да подремне.
Всеки друг на мястото на Салдемир би хукнал да бяга, но той трябваше да оправдава името си на безстрашен войн. Като се завъртя с гръб към застрашително извисяващото се над него чудовище, той пренебрежително заяви:
— Не ме е страх от дракона ти! Всъщност, от нищо не ме е страх! Пък и ти не би допуснала да ми направи нещо, нали?
Като продължаваше да се залива от смях, вещицата потърси съненото съзнание на Риналу:
— Искам много внимателно да го захапеш за колана и да го вдигнеш високо. Но без да го нараняваш! Ще можеш ли?
Макар че молбата на Алгира го учуди, драконът се постара да я изпълни колкото се може по-точно. Тя обаче не остана доволна, защото нещата не се получиха точно така, както си ги беше представяла. Основна вина за това носеше Салдемир, който не я пусна, дори когато доста грубо беше понесен във въздуха. Той продължи здраво да стиска момичето и затова се завъртя с главата надолу, а Алгира едва не се удари в земята. Двамата безпомощно висяха от устата на Риналу, който недоумяващо ги гледаше с едното си око.
Салдемир пръв наруши мълчанието, като задъхвайки се процеди:
— Казах ти, че този звяр не може нищо да ми направи. Сега какво — така ли ще стоим?
— Ще го помоля да те пусне, веднага щом ти пуснеш мен. — Алгира протегна лявата си ръка към скалистия бряг, за да спре люлеенето си. С дясната прибра доколкото успя развелите се поли на своята зелена рокля.
— И да се призная за победен от някакво безмозъчно животно? Никога! — изпъшка недоволно Салдемир.
Регедор, Елистар и останалите наблюдаваха сцената с нарастващ интерес, макар и от безопасно разстояние. Чудеха се кой пръв няма да издържи. А когато започнаха и да залагат, към тях се присъединиха и рибарите.
— Достатъчно е само да кажа на Риналу как си го нарекъл и веднага ще се озова на земята, макар и с един приятел по-малко.
— Тогава предлагам да не му казваш.
— Я ми кажи, ти обичаш ли да плуваш? — невинно попита Алгира.
— По принцип — да, но сега е доста студено и… Ей, какво става? Ах ти, хитруша такава…
Последните думи Салдемир изплю заедно с доста вода. Драконът беше нагазил в морето, преди все пак да го пусне. И сега основната грижа на опитния войн беше да не се удави. Вещицата също се озова във водата, но с две загребвания излезе на брега — доволна, макар и мокра.
— Може ли… малко… помощ… — Блъскан от вълните, Салдемир не можеше да се изправи и отчаяно се бореше за всяка глътка въздух. Тежката му ризница го теглеше към дъното и той щеше да се удави в метър вода.
Риналу дружелюбно му протегна дългата си назъбена опашка. Но цялото му внимание беше насочено към Алгира, която той сушеше с топъл бледосин пламък. Ласкавото му дихание развя назад дългата й червена коса. Момичето пъргаво се завъртя, за да изсъхне цялата й рокля, после бързо изскочи от горещата струя.
Към тях тичешком се приближи Регедор. Изглеждаше силно разтревожен:
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но Вилтаяна се е развилняла. Съска, тропа, и е много недоволна.
Алгира се плесна по челото:
— Вярно, Вилтаяна! Съвсем забравих за нея!
После се затича към кораба, подмятайки през рамо към Салдемир:
— Ти си виновен!
Хората почтително се разделиха пред нея, за да й направят път. Но никой не я последва на борда.
Алгира внимателно прегледа Вилтаяна и после я освободи. Доскорошната пленница бавно се изправи на крака, намръщено разтривайки ожулените от въжето китки и глезени. След това изненадващо ловко се прехвърли през перилата и се озова на брега. Всички уплашено се отдръпнаха настрани. Но вещицата изобщо не ги забеляза, а се нахвърли върху Салдемир. Той тъкмо се беше измъкнал от водата и се мъчеше да се освободи от мокрите си доспехи.
— Нищожество такова, как се осмели да вдигнеш ръка срещу мен? Да ме удариш и да ме вържеш като чувал? Че и огърлицата си ми откраднал! Ти знаеш ли коя съм аз? Имаш ли някаква представа на какво съм способна? Ще те смачкам като буболечка, ще те… — очите й гневно святкаха и се мятаха като затворен в клетка тигър.