— Беше за твое добро — спокойно я прекъсна Салдемир. Сега, когато «Говорещата с дракони» беше тук, той наистина не се страхуваше от нищо. Ако Алгира го пазеше от магията, то нямаше заплаха, с която той да не се справи. Снощните му тревоги в момента му изглеждаха напълно безпочвени.
— За мое добро? И как точно връзването ми е било за мое добро? — не спираше да се гневи Вилтаяна, вдигнала ръце високо във въздуха.
— Иначе трябваше да те убия! — хладно обясни Салдемир, обърна й гръб и демонстративно се отдалечи. После добави, сочейки Алгира:
— Дължиш живота си на нея, вещице! И мисля, че трябва да й благодариш.
Присъствието на дружината на Салдемир, на дракона, а сега вече и на втора вещица, дойде в повече на рибарите. Те набързо се сбогуваха и потънаха в селото си. Останали сами на брега, новодошлите продължиха да чувстват върху себе си уплашените им погледи.
Вилтаяна бавно се завъртя към Алгира и свали наполовина ръцете си. После изръмжа, вече не толкова гневно:
— Кажи на малкото си паленце да ми върне огърлицата и да ми намери кон. После ще си тръгна и повече няма да ме видите.
Салдемир посегна към врата си и въпросително погледна към Алгира, но тя го спря с вдигнат във въздуха показалец:
— Съжалявам, но не ти вярвам дотолкова, че да го направя.
Вилтаяна ехидно се усмихна:
— Заради небесните камъни е, нали? Едва вчера научи за тях, а днес вече ламтиш за още. И няма да спреш пред нищо, докато не притежаваш всичките? Като започнеш с моите, разбира се! Излиза, че не сме толкова различни…
Неспособна да устои на любопитството си, Лиандра се приближи до двете вещици:
— Небесни камъни ли? Къде са? Може ли да ги погледна? Само за мъничко! Толкова съм слушала за тях, а никога не съм виждала.
Без да изпуска от поглед Вилтаяна, Алгира внимателно свали гривната от китката си и я подаде на Лиандра:
— Не знам какво точно очакваш, но се опасявам, че ще останеш разочарована. Ето виж, не са нищо особено. Небесните камъни просто помагат малко на тези, които вече владеят магията. Но се опасявам, че за останалите са просто красиви дрънкулки.
Лиандра си сложи гривната и въодушевено размаха ръце. Опита се да повдигне една мидена черупка от пясъка само със силата на мисълта си, но нищо не се случи. Без да се отчайва, тя повика съзнанието на Риналу, но той не се отзова. Тогава момичето безстрашно се доближи до дракона и го погледна право в очите. И изведнъж той се изправи на задните си крака и широко разпери крилете си.
— Видяхте ли? Видяхте ли какво направи той? Аз го помолих и той го направи!
Широко усмихната, Алгира кимна и радостно я поздрави с успеха:
— Виж ти, виж ти! Кой да повярва, че си толкова способна?
Вилтаяна обаче не можеше да бъде заблудена толкова лесно:
— О, хайде стига! Не виждаш ли какво прави тя? Чете мислите ти и казва на дракона си какво да направи. Как може да си толкова наивна? Хайде, бягай някъде да си играеш с кукли и остави големите да си поговорят.
Очите на Лиандра се напълниха със сълзи. Тя невярващо се обърна към Алгира:
— Вярно ли е това? Ти наистина ли…
Вещицата тъжно кимна, прегърна я и успокояващо я погали по главата:
— Много съжалявам. Ти толкова искаше да успееш, че аз…
Дълбоко разстроена, Лиандра върна гривната на Алгира:
— Значи ако не съм вещица, това е безполезно за мен? И никога няма да мога да говоря с дракона ти!
Алгира се опита да окуражи момичето, което унило се отдалечаваше с наведена глава и разтърсвани от хлипане рамене:
— Е, нищо. Нали аз съм тук. Можеш да му говориш чрез мен.
После гневно се обърна към Вилтаяна:
— Как можа да й кажеш? Защо трябваше така да разочароваш горкото момиче? И да убиваш мечтите му? Точно ти, която не си живяла и миг без магия? Знаеш ли колко жестока и безсърдечна беше постъпката ти?
— Не аз, светът е жесток и безсърдечен. Особено към родените без магия. Направих й услуга, като й го казах сега, вместо да я оставя да живее в заблуда.
— Ти й отне надеждата. Аз исках тя да вярва, че поне веднъж е успяла. И цял живот да се надява, че някой ден може да успее отново.
— Дори тази малка глупачка все някога щеше да се досети. Но тя не е важна. Важни сме ние двете — ти и аз. Хайде да се споразумеем така: ти ще ме пуснеш да си вървя, а в замяна аз ще ти кажа къде да намериш още небесни камъни.
— И защо реши, че са ми нужни още от тях? — безразлично попита Алгира.
Вилтаяна посочи с пренебрежителен жест към хората на Салдемир, които благоразумно се бяха отдалечили от кораба: