— Не че тези са лоши, но са твърде малко. Ако искаш да си имаш цяла армия, и то от покорни войници, ще трябва да събереш повече камъни.
— Никога не бих го направила! Моите приятелите ме следват, защото те така са решили. И защото вярват в това, за което се борим. — Алгира се опитваше да запази учтивия си тон, но това й се удаваше все по-трудно.
— Пък и ние вече знаем къде да намерим още небесни камъни. — студено добави тя.
— Знаем ли? — удиви се Салдемир, който с жив интерес следеше словесния двубой между вещиците.
— Разбира се! В града, който си защитавал от нападението на нерфолдите. Нали небесните камъни са единственото, което ги интересува? Значи не е трудно да се досетим, какво точно са търсили там.
— Град Нубеслир? Значи за това са го нападнали… — замислено повтори войнът.
— О, браво, съобразителна си! — похвали я покровителствено Вилтаяна. — Но аз все пак ще ти трябвам. В някое малко селце може и да се разходиш свободно, но не и в Нубеслир. Той е голям и богат търговски град, който се охранява много добре. А когато Съветникът обяви награда за главата ти, той разпрати навсякъде рисунки с лицето ти. И всеки страж в кралството отдавна вече е планирал за какво ще похарчи парите. Няма да успееш да преминеш дори крепостната стена. Не и без помощта ми.
— Не й е нужна помощта ти, защото не й трябват тези проклети камъни! — избухна Салдемир, разтревожен от самата идея за сътрудничество с Вилтаяна.
Алгира се опита да успокои едрия войн:
— Съжалявам, но тя е права, приятелю. Небесните камъни наистина са ми нужни. Макар и не за това, за което си мисли тя. Трябват ми, защото с тях ще мога да защитя теб и хората ти от влиянието на магията.
— В такъв случай ще отида аз. Войниците на Съветника търсят теб, а не мен. Пък и аз вече съм бил там и добре познавам града. Ще вляза, без да привличам внимание и ще намеря камъните. Ти само ми кажи къде да ги търся.
— Не мога да ти кажа това, защото самата аз не знам. Небесните камъни са малки и ще бъдат много трудни за откриване. Може да са използвани в украшение, или пък да са вградени в очите на някоя статуя. А може и да са погребани под дебела каменна плоча, или изгубени на дъното на кладенец. Трябва да отида аз, защото ги усещам. Когато съм близо до тях, изпитвам някаква непоколебима самоувереност и изгарящо нетърпение. Без мен няма да ги намериш. Но имам друга идея. Какво ще кажеш да прибереш наградата на Хаймдес? Достатъчно е просто да ме вържеш и да ме предадеш на командира на гарнизона в Нубеслир.
Салдемир я изгледа силно разтревожен:
— Какви ги говориш? Това някакво изпитание ли е? Знаеш, че никога не бих те предал…
После лицето му бавно се разведри. Дълбоките бръчки, насекли челото му, избледняха и изчезнаха като звезди в утринното небе.
— А-а, да те заловя и да те предам на командира на гарнизона. И да те заведа лично при него, в центъра на крепостта, за да си получа наградата. Ама разбира се, защо веднага не каза така?
Двамата прихнаха да се смеят, като стреснаха дремещия наблизо Риналу. Драконът отвори очи и подозрително изгледа всички наоколо, преди отново да се унесе.
— Хм, това не е чак толкова лош план! — възкликна изведнъж Вилтаяна. — Всъщност, нуждае се само от една дребна поправка, за да стане изпълним. Аз ще предам вас двамата на войниците на Съветника…
Десницата на Салдемир се стрелна към дръжката на ДракоПлам, но Алгира го спря с рязък жест. После кимна към Вилтаяна, която невъзмутимо продължи:
— …срещу половината от всички небесни камъни, които намериш в Нубеслир. Аз самата не мога да ги усещам, нито пък някоя от другите вещици, които познавам. Иначе отдавна да сме ги взели. Но тъй като ти явно умееш, предлагам да обединим усилията си. Така всяка от нас ще извлече полза от способностите на другата. Разбира се, най-разумно би било да отидем само двете, но…
— И през ум да не ти минава, че ще те пусна сама с нея! — избухна Салдемир.
— …тъй като знам, че кученцето ти никога не би се съгласило, ви предлагам компромис. — завърши най-накрая Вилтаяна. После се опита да разсее недоверието към себе си и да разчупи неловкото мълчание:
— Въпреки всичко, което си мислите за мен, аз не съм зла. Просто животът е един и е твърде кратък. Затова искам да изживея своя красиво. Нима това е толкова лошо?
— Всички го искаме — прошепна тихо Алгира. — Просто още не си осъзнала, че не можеш да живееш красиво, докато хората около теб са гладни и тънат в мизерия. И че богатството, натрупано на гърба на другите, няма да ти донесе радост. Единственият начин да бъдеш истински щастлива, е да бъдеш заобиколена от други щастливи хора. И да знаеш, че ти си им помогнала да станат такива. Защото точно това знание ще направи и теб самата щастлива.