— Разбрахме се за един кратък полет, а не за такова… — тя затърси дума, с която да определи акробатичното му изпълнение. — Самоубийство!
Беше изминал едва месец от първата им среща, а Риналу почти бе удвоил размера си. Тялото му се издължи и наедря, а застъпващите се люспи се втвърдиха и образуваха гъвкава и съвсем леко назъбена броня. Понякога той застиваше неподвижно с широко разпрострени криле, а Алгира се разхождаше по тях от край до край. Двамата много се забавляваха, но до сега не бяха летели заедно. Момичето яздеше Риналу само по земята, като някакъв огромен кон. Не ласкавата прегръдка на небесния простор я плашеше, а възможността за грубата среща със земята. Драконът все се оплакваше от страха й от високото, който толкова ги бавеше. Не че имаше за къде да бързат, но той твърдо беше решил да се пребори с уплахата й.
Макар че вече беше голям и силен, Риналу си оставаше малко дете. Можеше да прекърши или изкорени дърво, но всичко за него беше просто игра. Младата вещица бе единственият заместител на без време загиналата му майка. И Алгира се стараеше да го научи на всичко, което знаеше за света, за неговата жестокост и несправедливост.
— Това, което преживя току-що, беше най-страшното. И както виждаш — нищо не ти се случи. Занапред ще летя по-плавно, така че вече няма от какво да се боиш. Хайде, качвай се на гърба ми!
Все още колебаеща се, Алгира закачливо го удари по чувствителната зона около ноздрите. Там драконът усещаше ласките й най-добре, защото защитните му люспици бяха най-тънки, а осезанието — най-изострено. Той примижа гальовно, после внезапно пое въздух. Присви няколко пъти носа си, доловил нещо дълбоко ненавиждано, и вече припряно повтори:
— Качвай се бързо, наблизо има хора. Подушвам един от убийците на майка ми.
Риналу привично легна на земята и изпъна дългата си шия. Ноктите му нетърпеливо драскаха по земята, докато ездачката му неохотно се покатери по него и обкрачи основата на дългата му шия. С два мощни плясъка на дългите си криле той се извиси във въздуха и докато набираше височина, се насочи на запад. Натам, накъдето го поведе изостреното му обоняние. Накъдето го зовеше неутолимата му жажда за мъст.
Скоро пред търсещия взор на Алгира се разкри камениста пътека, обвита в облачета прах. Те лениво се носеха като сив воал след четирима тежко бронирани конника, въоръжени с дълги копия и кръгли щитове. Един самотен кон препускаше пред тях, но някак неправилно, изглежда беше ранен. Човекът на гърба му неистово шибаше бедното животно с камшика си, докато се опитваше да избяга. Тъмно копие се мярна във въздуха.
Гърчещи се човешки тела изгаряха, сковани в стоманените си брони. От високата температура на драконовия огън доспехите им се топяха, нажежени до бяло. Четири живи факли, обхванати от пламъците на синовното отмъщение. Алгира потръпна с отвращение от живата картина, която неволно видя в ума на Риналу.
— Спри! Няма да ти преча да накажеш убиеца на майка си. Но другите недей да убиваш! — тя се постара мисълта й да бъда пределно твърда и непреклонна. Не беше сигурна, че разяреният дракон щеше да я послуша. Не знаеше дали изобщо я чуваше. Момичето усети с голата кожа на краката си как се нагрява вратът му, докато малкият вулкан в гърдите му се готвеше да изригне. Почувства надигналата се в чудовището клокочеща омраза, която като лавина помиташе всичко по пътя си. И осъзна, че не ще успее да я спре. Пък и самата тя не беше сигурна, че го иска. Собствената й майка беше изгорена на кладата като вещица. Запалиха я селяните, но подбудители бяха войници — точно като тези тук. Алгира извърна глава, засрамена от чувството за мъст, което започна да надига грозната си глава в душата й. Като преглъщаше сълзите си, тя се примоли на разбеснялото се чудовище:
— Моля те, не изгаряй останалите. Те не са участвали в нападението над майка ти, не са виновни. — Тъничкият глас на младата вещица избръмча като досаден комар в главата на огромния дракон. Разколебан, Риналу описа кръг около четиримата конника, които едва сега забелязаха тъмната му сянка. Ужасени вдигнаха погледи към небето, без да забавят ездата си.
— Ако не са виновни за това, все са виновни за нещо друго! — Огънят вече изпълваше гърдите на дракона и търсеше върху кого да се излее.
— Но ако ги убиеш без причина, с какво ще си по-добър от тях? Утре техните пораснали деца ще подгонят теб за мъст. А за твоята смърт вече няма да има кой да отмъсти! — заби Алгира мисловния си кинжал в съзнанието му. И натисна с все сили.