По лицето на Вилтаяна не можеше да се прочете нищо, а и мислите й бяха забулени в гъста мъгла. Алгира неохотно обмисляше предложението й:
— Добре, да предположим, че приемем. Защо мислиш, че можеш да ни помогнеш?
— Да започнем с това, че аз съм вещица, която при това работи за Съветника и се ползва с доверието му. Това отваря доста врати пред мен. Ти, от друга страна, си издирвана заради дарбата си. Тя се е превърнала в твое проклятие, което може единствено да затръшне зад гърба ти вратата на затворническа килия. Така че би трябвало добре да осъзнаваш колко полезна мога да бъда. В Нубеслир ме познават много хора. Лесно ще ви вкарам вътре като свои пленници. А след като намериш небесните камъни, ще ви изведа обратно навън.
— И как точно смяташ да го направиш? — мрачно процеди Салдемир.
— Все ще измисля нещо. Например, мога да кажа на стражите, че не сме се споразумели за цената. Или пък, че не могат да ми изплатят наградата, защото в хазната на Нубеслир няма достатъчно пари. И затова ви водя в друг град. Веднага щом портите на крепостта останат зад гърба ни, си поделяме небесните камъни. После пътищата ни се разделят завинаги.
Алгира все още се колебаеше:
— Добре, но ние поемаме голям риск, а ти оставаш в пълна безопасност. За да бъде сделката честна, искам да ми кажеш всичко, което знаеш за връзката между нерфолдите и небесните камъни. И помни, че макар да не мога да чета мислите ти, аз все пак ще разбера, ако се опиташ да ме излъжеш.
— Ето какво научих досега, макар то да не е много — въздъхна Вилтаяна с лека досада. — Хората отдавна търсят начин да се възползват от неуязвимостта и силата на нерфолдите. Защото този, който успее да ги привлече на своя страна, с лекота може да спечели всяка битка и всяка война. Но за целта е нужно те да бъдат опитомени, или управлявани. Оръжие, което не можеш да насочиш срещу врага си, и което винаги може да се обърне срещу теб самия, не е никакво оръжие. Затова мнозина се опитвали да открият как да ги плашат, или с какво да ги примамват. Упорито търсели от какво се боят и какво харесват. Но оставили след себе си единствено дълга следа от провали. И точно по нея Съветникът успял да стигне до решението. След редица опити и с цената на много разрушения и погубени животи той научил, че нерфолдите не се боят от нищо. Но че отдалече усещат небесните камъни и се стремят към тях. Не разбрал защо, но и не го интересувало. Важно било само, че ако събереш достатъчно магически камъни на едно място, зверовете ще тръгнат право натам. Ще прегазят всичко, изпречило се на пътя им. И не ще се спрат пред град или крепост.
Алгира замислено кимна. Историята звучеше тъжно, но напълно правдоподобно. Нерфолдите навярно са използвали магията на тези мънички късчета небе, за да се откриват през огромните пространства. И, разбира се, човешката пресметливост беше намерила начин да се възползва от този копнеж за близост. Да превърне чуждата привързаност в свое оръжие.
— Излиза, че нерфолдите защитават вещиците, защото усещат магията в тях и ги приемат за едни от тях. А Хаймдес иска да ги накарат да убиват за него… — с болка в гласа каза тя.
— Ако Хаймдес иска да използва нерфолдите за своята война, то той напълно е изгубил разсъдъка си! — не можеше да повярва на ушите си Салдемир.
— Съжалявам, но грешиш, приятелю. По всичко личи, че той няма да се спре пред нищо в желанието си да властва. А това прави мисията ни още по-важна — съкрушено поклати глава Алгира.
— Значи вече можем да тръгваме? Веднага щом той ми върне огърлицата, разбира се! — нетърпеливо протегна ръка Вилтаяна.
— Украшението ти ще остане тук, за да пази приятелите ми. Имаш моята дума, че ще си го получиш обратно, ако удържиш на своята. Но искам да знаеш какво ще се случи, ако не се върнем, или пък ако ни излъжеш. Сестрата на Салдемир ще използва безценния ти накит, за да направи по един пръстен или гривна за всеки от дружината. Огърлицата ти ще бъде унищожена, а силата й ще бъде използвана за защита на хората.
Вилтаяна ядосано изскърца със зъби:
— Огърлицата ще ми трябва, ако искате да ви помогна. А и без нея никой няма да ми повярва, че съм вещица.
Алгира я изгледа строго:
— Можеш да кажеш, че си я изгубила, или ти е била открадната. Решението си е твое. Но тя ще остане тук, за да съм сигурна, че няма да ни измамиш.
— Изобщо не й вярвам! — отсече Салдемир и се надигна да си върви. Но Алгира улови огромната му длан с малката си ръка и настойчиво го притегли надолу. Мъжът я изгледа недоволно и приседна, загледан в сестра си, която чевръсто приготвяше обяд. Целият му вид показваше, че е тук против волята си и че разговорът между двете вещици вече не го засяга.