Вилтаяна хвърли към момичето и война поглед, пълен с мрачно неодобрение:
— Небесните камъни наистина ми трябват. Служа на Съветника заради властта, която ми дава. Но ако в Нубеслир намерим достатъчно камъни, вече няма да ми се налага да го търпя. Ще държа в ръцете си цялата сила, която заслужавам.
— Ето, виждаш ли, приятелю — обърна се Алгира към Салдемир. — Довери се на алчността й, ако не можеш да се довериш на нея самата.
— Обещах на коня си да се върна за него. Но заради твоите хора наруших думата си. И сега той е при тях, а те няма да се грижат за него! — гневно изсумтя войнът към Вилтаяна. Тя го изгледа високомерно, но не каза нищо.
Когато Алгира разказа на Риналу за своя план, той реагира доста бурно. Опашката му гневно заудря по ситния пясък, а ноздрите му започнаха нервно да пулсират. Очите му недоволно се присвиха и се превърнаха в тесни процепи, пълни с изгаряща вулканична лава. Закривените му нокти се забиха дълбоко в земята, а цялото му тяло се напрегна. Всички, дори и безстрашната Вилтаяна, се разбягаха и за секунди в близост около дракона не остана никой, освен Алгира.
— Не разбирам за какво изобщо съм ти аз, щом точно на най-опасните места отиваш сама? Изглежда изпитваш някаква наслада, като ме караш постоянно да се страхувам за теб! — разтревожи се Риналу.
— Налага се да вляза там, а ти не можеш да дойдеш, защото градът се пази наистина добре. За теб ще е много опасно. Знам, че искаш да помогнеш, но този враг не е по силите ти, приятелю мой. Освен това, ще се досетят за присъствието ми в мига, в който те видят. Ще започнат да ме търсят, аз ще трябва да бягам и да се крия и нищо няма да свърша. А и само ще ми пречиш да усещам камъните — с болка в сърцето го излъга Алгира, като видя, че той не приема доводите й. — Обещавам да те повикам при първия признак на опасност. Пък и няма да съм сама. Както ти казах, Салдемир ще дойде с мен, за да ме пази…
— Салдемир щял да те пази! А кой ще пази него? — недоволно изпръхтя драконът. Той добре познаваше непреклонния характер на Алгира и знаеше, че нямаше начин да я разубеди. Но никак не му се искаше да я пуска в пълния с врагове град.
Тръгнаха на път малко преди падането на нощта. Лиандра помаха за сбогом към рибарските къщурки, но никой не се показа да ги изпрати. Салдемир и Вилтаяна започнаха да спорят къде точно се намира Нубеслир. Бързо стигнаха до съгласие, че града е в полите на планината, на големия приток на Кригосина. Най-лесно щяха да стигнат до него, ако следваха реката назад по течението й. Но нямаше никакъв смисъл да я доближават, защото това само би удължило пътя им. Затова двамата поведоха малката група на юг, като се ориентираха по залязващото слънце. Далече напред се издигаха два заснежени върха, които щяха да им показват посоката и през нощта. Лунният сърп вече беше изгрял и донякъде смекчаваше дългите вечерни сенки. Пътниците се спускаха по склоновете на ниските хълмове, потъваха в тучните долини и се изкачваха по полегатите хребети. Понякога успяваха да зърнат далече на запад златната нишка на пълноводната река, уловила светлината на последните слънчеви лъчи.
Драконът и вещицата летяха високо над хората и оглеждаха околността за врагове. А двамата водачи вече бяха подели нов спор, този път за броя на защитните кули и височината на крепостната стена. Малкото храна, която бяха получили от рибарите, едва стигна за вечеря. Не искаха да губят време, затова спаха малко. А в ранното утро на следващия ден в краката на Салдемир тупна голяма сърна. Той не успя да види дракона, нито пък узна с колко усилия Алгира бе убедила Риналу да подели с него плячката си. Войнът просто вдигна ръце към небето и благодари за обилната закуска, която беше достатъчна за цялата дружина.
Тъй като пътят беше пуст, хората спокойно продължиха по него. Рано следобед драконът се сниши над тях и Алгира им посочи близката горичка. Салдемир и другарите му се скриха в нея, без да задават въпроси. След малко покрай тях профучаха десетина галопиращи конника. После групата отново пое напред, зорко пазена от далекогледите очи на летящия си съюзник. Привечер отново се наложи да напуснат пътя, за да не бъдат забелязани от някакви бавно движещи се каруци.
На следващата сутрин Салдемир и приятелите му не получиха закуска. Риналу беше уловил само един мършав вълк и категорично отказа да го подели с хората. Така че те трябваше да се задоволят с оскъдните плодове и корени, които успяха да открият. В късния следобед най-накрая достигнаха високите крепостни стени на Нубеслир. Над тях стърчаха огромни заредени арбалети, насочени към небето. Непристъпното укрепление се пазеше и от десетина катапулти, а в тесните бойници на кулите се мяркаха стрелци с лъкове.