Драконът беше видял града отдалече и не се приближи дотолкова, че да бъде забелязан. После кацна и измина последната част от пътя заедно с останалите. Направиха малък лагер, скрит между ниските възвишения на около километър от главната порта.
Вилтаяна неодобрително посочи към големия меч на Салдемир.
— Ако искаме да заблудим войниците, че сте мои пленници, ще трябва да оставите оръжията си тук.
Салдемир със съжаление свали ДракоПлам от кръста си, внимателно уви колана около него и го подаде на сестра си:
— Пази ми го, докато се върна. Този меч е твърде могъщ и не бива да попада в чужди ръце.
Той надяна на шията й огърлицата на Вилтаяна и протегна напред ръцете си. Лиандра припряно кимна и силно го прегърна. След това завърза китките му с възел, който изглеждаше много здрав, но щеше да се разхлаби и от най-лекото движение. Като се опитваше да скрие сълзите си, тя пое лъка, колчана и кинжалите от Алгира и върза и нея по същия начин. Накрая тихо проплака:
— Пазете се там! И се върнете по-бързо!
После Салдемир и двете вещици се запътиха към градската порта. И не след дълго потънаха в черната й паст. А приятелите им останаха отвън да очакват завръщането им. Лиандра се приближи до Риналу и го потупа ободрително по горната част на муцуната. Драконът я погледна тъжно с огромните си жълти очи и бавно ги притвори. Нервно биещата наляво-надясно опашка постепенно замря.
Вилтаяна грубо блъскаше вързаните пленници пред себе си. Тя спокойно премина през дървения мост, прехвърлен над защитния ров около крепостта. Вещицата сякаш изобщо не забелязваше стражите на огромната врата и небрежно подхвърли, докато минаваше край тях:
— Коргодир още ли е командир на гарнизона? Ще му предам тези двамата и ще обсъдя с него едни обезпокоителни доклади от крайбрежието…
Войниците извикаха нещо след нея, но не се осмелиха да я спрат. Тя дори не се обърна и невъзмутимо продължи навътре по гладката каменна настилка.
Нубеслир беше наистина голям град и това си личеше не само по шума, който изпълваше улиците му. Във въздуха се носеха думи на различни езици и се смесваха ароматите на екзотични подправки и билки. Почти всяка къща имаше витрина, с която приканваше уморения пътник да опита изложените стоки, или да вкуси от домашния й уют. Продаваше се какво ли не — от храни и животни, до различни оръжия и дори бойни машини. Имаше и неща, чието предназначение Салдемир дори не можеше да предположи.
Изглежда всички познаваха Вилтаяна — от стрелците по високите бойници, до многобройните стражи, кръстосващи улиците с извадени мечове. За разлика от вещицата, която тук беше в стихията си, нейните пленници се чувстваха погълнати от огромния човешки водовъртеж. Алгира все по-трудно издържаше глъчките и миризмите на обширните тържища, в които бяха превърнати повечето площади.
Изведнъж зад тях се разнесе нечий суров глас:
— Хей, Вилтаяна, къде си повела тези двамата?
Салдемир и двете вещици рязко се обърнаха. Командирът на група от двадесетина войника с любопитство оглеждаше лицето на Алгира. Вилтаяна не се смути ни най-малко:
— Залових вещицата, която Хаймдес толкова упорито издирваше. Водя я при Коргодир, за да си прибера наградата.
— Много добре знам коя е! — размаха предводителят пергаментов свитък. — Но ти изглежда си пропуснала новините. Преди седмица Съветникът издаде нова заповед, според която вещицата трябва да се достави лично на него. А, и за малко да забравя — наградата се удвоява!
Вилтаяна с насмешка се обърна към Алгира:
— Ето виждаш ли, скъпа моя? Вече не можеш да кажеш, че не си оценена по достойнство.
После небрежно продължи:
— Чудесно, тогава утре тръгвам към двореца на Хаймдес. Но днес ще си почина. Трябва ми баня и меко легло.
— Заслужената ти почивка ще трябва да почака. Вещицата трябва да бъде доставена веднага. Ние също ще дойдем с теб, за да охраняваме ценната пратка по пътя.
Вилтаяна се приближи до командира на войниците и изпитателно се взря в очите му. Гласът й беше тих, но наподобяваше стържещия звук от прекарването на точилен камък през стоманено острие: