— Вещицата е моя и наградата е моя. Нямам никакво намерение да я деля с вас. Ако си тръгнете веднага, може и да забравя колко сте ме ядосали с непочтителното си държание.
Човекът се сви под погледа й, после колебливо кимна и бавно се отдалечи, давайки заповед на хората си да го последват. Но никой от тях не помръдна. Те изтеглиха оръжията си и ги насочиха към Вилтаяна и към командира си. Един от тях изрече с нетърпящ възражение глас:
— Заповедите на Съветника не подлежат на обсъждане. Тръгваме към двореца му веднага. А ти можеш да избереш дали да ни придружиш доброволно, или да се присъединиш към собствените си пленници.
— Трябваше да ми се довериш! Ако ми беше позволила да си взема огърлицата, това нямаше да се случи! Сега силата ми стигна да покоря единствено командира и вината за това е само твоя! — тихо изсъска Вилтаяна към Алгира. После блъсна Салдемир в гърба, поставяйки крака си пред неговия. Вързаният войн тежко рухна на земята, препречвайки с тялото си пътя на стражите. След миг четири копия се насочиха към главата му. Вилтаяна злобно изрита в ребрата падналия си пленник. След това уж неволно препъна първите двама войника, втурнали се да заловят издирваната вещица.
Алгира отскочи назад и дръпна със зъби фалшивия възел на Лиандра. После създаде купол от защитна магия около Салдемир, разшири го и отхвърли нападателите надалече. Без да чака втора покана, войнът скочи на крака и освободи ръцете си от въжето. После кимна през рамо, че е готов за бой. В мига, в който полусферата от бледосиня магия се разтвори в хладния вечерен въздух, мъжът се хвърли напред. Макар и невъоръжен, той връхлетя враговете с цялата си ярост и сила. Събори с рамо първия, гмурна се под свистящото острие на втория и му нанесе тежък удар с глава. Юмрукът му се стовари върху главата на третия и той отхвръкна назад. Възползвайки се от настъпилото моментно объркване, Салдемир сграбчи следващия за ръката и го запрати срещу останалите.
— Бягай от тук, преди да са дошли още! Ти само намери камъните, а аз ще се погрижа за тези… — задъхано извика Салдемир, докато се извърташе настрани, за да избегне насоченото към него копие. От една пресечка отляво се разнесе металният звън на изтегляни от ножниците мечове. После към него се прибавиха тропането на забързани стъпки и кратки насечени команди. Гневното изсвистяване на две стрели завърши увертюрата към започващата битка.
Алгира се втурна напред по извиващата се уличка, преследвана от недоволни възгласи, проклятия и закани.
— Ще се върна за теб! Ще те намеря, където и да си! Ти само се дръж… — извика тя през рамо. Но човекът, на когото даваше обещанието си, вече не можеше да я чуе.
Момичето прикриваше лицето си с длани и с дългата си коса и се опитваше да избягва въоръжените отряди, които я търсеха. Тя тичаше между сергиите и дюкянчетата, надявайки се да се скрие между хората. Не познаваше града, а и не знаеше къде отива. Останала без помощта на двамата си водачи, вещицата се луташе безцелно из кривите улици. Разпростираше сетивата си наоколо като поли на дълга рокля и търсеше небесните камъни. Но откакто беше дошла в Нубеслир, не беше почувствала нищо. Може би съзнанието й беше оглушено от шумните човешки тълпи, които неистово крещяха в главата й. А може би камъните бяха твърде малко, или прекалено далече? Или пък бяха преместени някъде другаде? Последната мисъл я плашеше най-много, защото това означаваше, че Салдемир беше рискувал живота си напразно.
— Какво направих? — почти проплака Алгира. Забравила всякаква предпазливост, тя наивно беше влязла в опасния град. Уверена в способностите си, самонадеяно беше заложила и живота на Салдемир. И сега той плащаше цената за нейната грешка. И за какво изобщо й бяха нужни проклетите небесни камъни? Всъщност, тя знаеше много добре отговора. Без тях щеше да бъде принудена завинаги да остане при Лиандра и другите от малкия отряд. Те бяха единствените й приятели и дори само това вече ги поставяше в опасност. А без нейната защита сигурно щяха да станат жертва на Вилтаяна или на друга като нея. Да бъдат управлявани като кукли на конци и да бъдат принуждавани да вършат ужасни неща. Не, всичко беше правилно. Камъните й трябваха и тя щеше да ги намери!
Отчаянието бавно пропълзя в тялото й и се настани удобно в него. Протегна костеливата си ръка и я сграбчи за гърлото. И точно тогава късметът най-сетне й се усмихна. Алгира се озова на някаква странна тясна уличка. Сякаш нокът на гигантски дракон беше издрал огромна диря през лицето на града. Прав като стрела, проходът приличаше повече на горска просека. Той пресичаше дворове и огради, дори срязваше ъглите на няколко сгради. Повредите изглежда бяха отскоро, защото само една голяма и богата къща беше частично ремонтирана и измазана. Останалите бяха поправени и укрепени как да е, но нанесените поражения все още се виждаха. Невъзможно беше това да е част от плана на градските архитекти. И имаше само едно нещо, което можеше да остави такава следа зад себе си.