Младата вещица без колебание последва прохода между къщите. И не след дълго стигна до края му, където откри нерфолда, заседнал в една масивна каменна стена. Прикован към земята с яки стоманени вериги и напълно обездвижен с десетки въжета, той беше станал част от сградата. Това изглежда беше единия от двата гиганта, които Салдемир и войниците му бяха успели да спрат преди време. Надарен с усет за положението на небесните камъни, нерфолдът без съмнение се беше стремил да ги достигне. И се беше насочил право към мястото, където се намираха. Сега за Алгира оставаше само да продължи в същата посока.
Скоро тя почувства надигащото се в стомаха й смътно безпокойство. А после долови и първите трепети на познатата опияняваща самоувереност. Обзелото я отчаяние бе изместено от трескаво нетърпение. Беше на прав път. Камъните бяха наблизо и я очакваха.
Градът постепенно притихваше и се готвеше за сън. Улиците му вече се изпразваха, само някой закъснял търговец се провикваше в търсене на клиенти. Над покривите бавно се спускаше нощта, но светлината вече не беше нужна на вещицата. Като хрътка, уловила миризмата на плячката си, Алгира нямаше да изпусне следата.
Усетът доведе момичето до масивно, макар и доста занемарено здание. Веднага се виждаше, че някога е било изумително красиво. Огромните прозорци го бяха изпълвали със светлина, преди да бъдат залостени с дъски. Някои от пищните орнаменти, украсявали парадният вход, все още можеха да се видят по широкото стълбище. Но повечето бяха изкъртени, разбити или плячкосани. От двете страни се издигаха празни пиедестали, тъгуващи по своите липсващи статуи. По всичко личеше, че хората бяха отдавали голямо значение на това, което се намираше вътре. Но после нещо се беше случило и отношението на жителите се беше променило. Те бяха загубили уважението си към това, което сградата символизираше. Нещо злокобно го беше потъпкало в пепелищата на омразата и забравата.
Момичето обиколи величествената постройка два пъти, преди да се увери, че точно нея търсеше. Това, за което беше дошла, беше някъде вътре. Масивната дървена порта, обкована с тежки метални ленти, беше заключена. Вещицата се усмихна презрително и вдигна ръце. После създаде мъничко кълбо от защитна магия вътре в ключалката и рязко го разшири. Стоманеният механизъм се разпадна с тъжен звън, и вратата леко се открехна, пропускайки я в тъмното помещение.
Библиотека! Това беше първата мисъл на Алгира, когато прекрачи през прашния праг. Тя изобщо не беше предполагала, че съществуват толкова големи вместилища за книги. Сградата беше като цял град, населен с ръкописи. Но твърде малко все още заемаха местата си по високите до тавана рафтове. Повечето бяха грубо съборени, стъпкани и разкъсани от някаква подивяла тълпа. Подовете на обширните помещения бяха заринати с късове от пергаментови свитъци. Какво ли се беше случило тук? И какво ли беше предизвикало тази сляпа омраза към знанието и изкуството?
Лунната светлина проникваше плахо през процепите в грубите дъски, покриващи прозорците. Тя беше ненадежден водач и единствен спътник на Алгира. Понякога се налагаше да разкъсва дебелите многогодишни паяжини, преграждащи като мръсни завеси пътя й през дългите коридори. По стените висяха няколко оцелели картини, наклонени под най-различни ъгли. Стълбите, които водеха към горните етажи, ставаха все по-тесни и стръмни. Но колкото по-високо се изкачваше момичето, толкова по-малко следи от разрушение виждаше.
Изведнъж витата стълба свърши и пред Алгира се изпречи плътна каменна стена. Водена от сетивата си, вещицата колебливо протегна ръка напред. Пръстите й неуверено пробягаха по масивния зид, проследявайки плитките фуги. Няколко късчета хоросан се отрониха и тихо тупнаха на пода. Това беше краят на коридора и път напред нямаше. Но източникът на магията беше някъде съвсем наблизо. Присъствието й се усещаше съвсем ясно. Момичето замислено почеса връхчето на носа си. Беше изминала толкова дълъг път и преодоляла такива трудности. Беше рискувала собствения си живот и може би беше жертвала живота на Салдемир. И за какво? За да стигне до края на този задънен проход?
Тогава забеляза, че тук разстоянието между камъните беше по-голямо, а и самите камъни бяха различни, по-груби и едри. Стената пред нея беше правена по-късно, вероятно за да скрие или да предпази нещо. Вещицата отново призова защитната си магия и натисна силно. Зидът се напука и поддаде, после се изкриви навътре и накрая се срина, откривайки пътя напред.