Едва сдържаща изгарящото си нетърпение, Алгира се промъкна през отвора в стената. Пристъпваше бавно, като внимаваше да не се спъне в каменните отломки по пода. Беше тъмно, само през тесните, подобни на бойници прозорци се прокрадваха тънки ивици от звездна светлина. Бледото им сияние се отразяваше в огледалния под и неуверено се издигаше нагоре, без да успее да достигне до сводестия таван. Момичето се намираше в малка кръгла зала, която не можеше да разгледа добре. Дори се блъсна в някакъв дървен стол и едва не го събори. Нещо на отсрещната стена обаче разколебаваше мрака и отнемаше от чернотата му. Там нямаше прозорци и оскъдната светлина от цялата стая се стичаше към гладкия каменен зид. Сякаш се привличаше от малката картина, която единствена украсяваше голата замазка. В ъглите на изящната златна рамка умело бяха инкрустирани четири небесни камъка. С размерите на малки орехи, съвсем еднакви, и с прецизно шлифовани ръбове и стени, те деликатно прогонваха тъмнината. Ръката на вещицата неволно посегна към един от тях, докато погледът й остана прикован към едва осветеното изображение.
Алгира веднага позна пейзажа, макар че беше посещавала мястото само два пъти. Художникът явно беше много добър, защото беше успял да предаде суровата красота на вулкана Белманди. Ясно се виждаше дори високото дърво с трите клона и входа в пещерата. Но не умението на неизвестния творец накара сърцето на Алгира да се разтупти като уловено в шепа животинче. Гледната точка към кратера беше от птичи поглед. Който и да беше рисувал тази картина, я беше видял от гърба или през очите на летящ високо в небето дракон. Нямаше друг начин.
— Виждал съм този връх и преди. Там скрихме яйцето на Мойлири, нали? Но защо ми го показваш?
Вещицата едва не подскочи от изненада, когато сънените мисли на Риналу отекнаха в изуменото й съзнание.
— Извинявай, без да искам. Много се развълнувах и сигурно затова неволно съм те повикала. Нали помниш небесните камъни, които са вплетени в гривната ми? Те помагат на вещиците да управляват магията. Намерих четири такива върху една картина, на която е нарисувано това място. И се замислих каква ли може да е връзката между камъните и вулкана. Хайде, заспивай сега. Скоро ще съм при теб, само да намеря Салдемир…
— Защо, какво се е случило с него? Нали той трябваше да те пази от неприятности?
— Разделихме се, но съм в безопасност. Не се безпокой за мен. — Алгира мигом съжали за грешката си и се опита да успокои дракона, но той вече беше силно разтревожен.
— Излез някъде на открито и ме чакай! Идвам да те взема! — решително заяви Риналу.
— Вече говорихме за това. Не се дръж като дете и остани където си!
Риналу обидено млъкна и момичето насочи цялото си внимание към картината. Отначало смяташе да изчегърта небесните камъни и да отнесе със себе си само тях. Но бързо се отказа, защото не носеше нищо остро. Пък и никак не й се искаше да разваля великолепната картина, затова реши да я вземе цялата.
Алгира посегна да я откачи от стената. В мига, в който я докосна, сякаш стотици борови иглички се забиха в пръстите й. Нежната кожа на възглавничките им изтръпна от слабата болка. Тя дори беше приятна и само подсили чувството на въодушевление и опияняващ възторг, които все повече обсебваха момичето. Вещицата усети как скритата в нея магия се надига неудържимо като приливна вълна. Заля я цял океан от бушуващи емоции и изгарящи страсти. И Алгира все повече потъваше и се разтваряше в него. Вече никой и нищо не можеше да я спре. Тя беше висшата сила, която се разпореждаше с цялото кралство. Животът на всеки човек в Кастерган зависеше от нея. Тя решаваше дали да помилва или да наказва. Нейната воля беше законът, който всички трябваше да спазват. Цялата власт беше нейна и съдбата на Съветника беше в ръцете й. Огромната му свита нямаше да го спаси от отмъстителния й гняв. Хаймдес щеше да си плати за убийството на майка й. Наказанието му щеше да бъде жестоко и страшно, и щеше да послужи за назидание на останалите. А после Мойлири щеше да изпепели цялата му армия, защото там нямаше невинни. И след като унищожеше всичките си врагове, тя, Алгира, Великата Вещица, щеше да въдвори железен ред в своята държава. Щеше да прочисти земите си от цялото зло на света. Щеше да изтреби нерфолдите и щръкловищата. Навсякъде щяха да издигнат паметници в чест на безбройните й подвизи. Името й щеше да се повтаря с благоговение от послушните и с ужас от непокорните.