Понесена от невидимите криле на обзелото я опиянение, Алгира леко се олюля. Някакво тихо гласче й прошепваше, че става нещо лошо, но тя не му обърна внимание. Жаждата за власт и слава я заслепяваше и оглушаваше, и тя не можеше да се насити на собственото си великолепие. Плахият глас отново се обади отнякъде, припомняйки уроците на майка й. Той говореше за Риналу и Салдемир, за Лиандра и приятелите й, за разбирателство и справедливост. Изведнъж краката на вещицата се подкосиха и тя се свлече на земята, а мечтите й за отмъщение и величие се сринаха върху нея. Алгира лежеше безпомощно на гладкия под, неспособна да помръдне. Беше парализирана от гледката на света, който омразата и гордостта й можеха да създадат. Един агонизиращ свят, изгарян от постоянни войни, раздиран на части от враждата, която тя щеше да разпали. Видя стотиците изпепелени градове и хилядите хора, които умираха с нейното име на уста. Ужасеното момиче примигна и размаха ръце, опитвайки се да разкъса жестоката картина пред себе си. Пламъците и пожарищата бавно избледняха, и през тях постепенно изплуваха размитите очертания на малката стая.
Безчувствените пръсти на Алгира бяха изпуснали платното с небесните камъни и то невинно лежеше до нея. Беше се преобърнало с гърба нагоре и вулканичния кратер не се виждаше. Но тя знаеше, че не рисунката, а камъните в рамката й бяха повлияли така. Все още усещаше силата им, разливаща се като сладка умора по цялото й тяло.
За момент вещицата се поколеба дали да не остави картината тук. Небесните камъни бяха наистина могъщи, но искаха твърде висока цена за помощта си. И прекалено обсебващо беше влиянието им. Без тях обаче не можеше да открие Салдемир. Мисълта за приятеля й премина като мълния през нея и я разтресе от глава до пети. О, тя щеше да го намери! Независимо през какво щеше да премине, за да стигне до него. Тухла върху тухла нямаше да остави от проклетия град, ако само нещо му се беше случило. Тя щеше да се превърне в буря, в земетресение, в унищожителна стихия, след която остава само безплодна пустиня. Останалите живи щяха да проклинат деня, в който се бяха изпречили на пътя й…
Алгира бавно се овладя и погледна треперещите си още ръце. Не се и опита да сдържи напиращите си сълзи. Намираше се в безизходно положение. Трябваше да помогне на приятеля си, който беше рискувал живота си за нея. Но това значеше да използва силата на небесните камъни, а всяко докосване до тях я променяше и сякаш изсмукваше добротата й. Правеше приемлив всеки компромис, дори убиването, дори газенето в реки от кръв. Но Салдемир със сигурност не би искал да бъде спасен по този начин. А и тя самата никога не би си простила.
Един приятелски съвет щеше да укроти бурята в душата й. Или поне да поеме частица от тежестта на товара й. Тя насочи мислите си към Риналу, протегна ги надалече, търсещи и потръпващи от нетърпение. Но драконът упорито продължаваше да мълчи и момичето започна сериозно да се тревожи. Той винаги досега се беше отзовавал на повика й. И друг път се бяха спречквали, но той никога не я бе изоставял. Какво ли се беше случило? Дали не беше в опасност — нападнат, ранен или дори убит? Или най-накрая се беше отказал от нея и просто си беше тръгнал? И то точно когато имаше най-голяма нужда от помощта му? Е, ако така беше решил — да си върви, откъдето беше дошъл. Прав му път, чисто му небе. Не й беше притрябвал чак толкова, можеше да се справи и без него. Тъкмо грижите й щяха да намалеят с една.
Алгира с мъка преглътна последните си сълзи и донесе от коридора един голям свитък. Внимателно обгърна с него картината с камъните, като се стараеше да не ги докосва. Боеше се да не я погълнат отново, защото дори само близостта до тях таеше опасност. Все още усещаше как за миг беше изгубила себе си, завлечена във водовъртеж от измамни копнежи и изгарящи страсти.
Пергаментовата обвивка отне доста от силата на небесните камъни, но омайният им зов продължаваше да пулсира по цялото й тяло. Момичето пое дълбоко дъх и бавно издиша. Сви ръцете си в юмруци, събирайки в тях цялата си ярост и омраза. После разтвори шепи и пусна на свобода злобата и ненавистта си, сякаш бяха малки пърхащи пеперуди. Разпери широко пръсти и се почувства лека, свободна и пречистена. Метнала на рамо опасния вързоп, тя се запъти надолу към изхода на библиотеката.
Магията на небесните камъни, украсяващи картината, беше невероятна. Алгира трябваше само да си помисли за Салдемир и след миг усети топлината му, сякаш беше точно до нея. Веднага разбра, че е жив. И съвсем скоро знаеше точно къде да го намери. С препускащо от нетърпение сърце тя се втурна натам. Мястото не беше далече, но колкото повече го доближаваше, толкова повече се засилваше чувството за опасност. Накрая стигна до голям осмоъгълен площад, в центъра на който се издигаше внушителна катедрала. Салдемир беше някъде там, в студената и враждебна вътрешност на сградата. Но не беше сам. Изострените сетива на Алгира й подсказваха, че заедно с него във високото здание имаше още поне пет вещици. Чудесно, тъкмо вече имаше върху кого да излее гнева си. Щеше да ги помете със силата на магията си. Щеше бавно да изцеди живота от техните безсилно гърчещи се тела. За тях нямаше да има нито милост, нито пощада!