Тя едва сдържа надигналия се в нея див и изпепеляващ възторг, който жадуваше за битка. Подпря се немощно на стената на близката къща и се опита трезво да прецени положението. Катедралата явно беше пълна с вещици, а вероятно и с добре въоръжени войници. Салдемир беше просто примамка, той не им трябваше. Капанът беше заложен за нея, а тя беше сама. Ако искаше да спаси приятеля си, се нуждаеше от съюзници. Мъртва нямаше да му помогне. А ако я заловяха жива, щяха да го използват, за да пречупят волята й.
Налагаше се да повика Риналу, макар че това щеше да го изложи на сериозна опасност. Алгира вече се беше уверила, че небето над града се пазеше наистина добре. А пък и драконът трудно би различил войниците от мирните хора. Веднага щом го нападнеха и ядосаха, щяха да събудят ловните му инстинкти. И той щеше да се нахвърли върху всичко, което се движи. Дори тя нямаше да успее да го спре.
Вещицата отново насочи мислите си към Риналу, но те се лутаха уморено и падаха изтощени, без да получат отговор. Колкото и да се опитваше, тя не успя да прогони ужасните спомени от онзи път, когато бяха упоили дракона, и тя едва не го беше загубила. Но тогава все пак го беше измъкнала от лапите на смъртта. А в какви ли неприятности се беше забъркал сега?
Алгира добре разбираше, че сама няма да успее. Останала без най-могъщия си съюзник, тя нямаше на кого да разчита. Освен, може би, на… Не, дори самата мисъл за това беше твърде опасна. Опита се да я пропъди, защото осъзнаваше необратимостта на решението си. Ако последваше безумната идея, после нямаше връщане назад. Веднъж уловил тигър за опашката, вече не можеш да го пуснеш. Още по-лошо беше, че по този начин Съветникът щеше да получи тъкмо това, което искаше от нея.
— Ами ако не успея да ги спра… — отчаяно промълви момичето.
Но въпреки всичко се налагаше да го направи. Трябваше й помощ и имаше само един начин да я получи. Тя въздъхна примирено и с натежало сърце се отправи към окования нерфолд. Откри го лесно, защото небесните камъни я водеха. Поколеба се за миг, след това решително се залови с освобождаването на плененото чудовище. Първо изтръгна едно прекършено копие от сухата земя и преряза въжетата с острието му. После призова ледената си магия, за да замрази с нея веригите. Студът бързо покри стоманата с тънка коричка скреж, а след това проникна навътре в метала. И когато звената станаха крехки и чупливи, вещицата стовари върху тях цялата мощ на защитната си магия. Скоро вече нищо не задържаше нерфолда, но той беше все така неподвижен. Алгира обаче не беше сигурна, че ще успее да го покори на волята си. Може би току-що беше направила ужасна грешка, обричайки стотици хора на гибел? Но беше убедена в едно — звярът щеше да й помогне! Ако не като верен защитник, то поне като неуправляема стихия, която щеше да разпръсне враговете й.
Тя боязливо постави длан върху твърдата като камък кожа на нерфолда и се опита да достигне съзнанието му. Очакваше да я прониже острата болка от забиването на хиляди нажежени игли. Или тялото й да бъде сковано от безжалостния студ на чуждата омраза. А може би само връхчетата на пръстите й щяха леко да изтръпнат?
Нищо не се случи. И никакъв отговор не последва. Все едно молеше за помощ огромна безжизнена скала. Ами ако нерфолдът наистина беше мъртъв? Възможно ли бе да е умрял от глад? Събрала цялата си смелост, вещицата опита отново. И отново. Без успех! Грамадното каменно туловище все така не помръдваше.
Вторият нерфолд беше по-малък, както и оставената от него следа между сградите. На обезсърчената Алгира не й отне много време да го открие, скрит и забравен в задния двор на една двуетажна дървена къща. Хората просто бяха натрупали слама върху него и бяха продължили живота си, сякаш нищо не се беше случило. Само една замряла ръка, устремена нагоре към небето, издаваше местоположението на неподвижното създание. Момичето разчисти наоколо и бързо го освободи от дългия плен. После потърси помощта му. Опита се да увещава, моли и заповядва, но напразно. Нерфолдът дори не трепна. Беше сама, съвсем сама. Събрала всичките си сили и воля, тя унило пое назад към катедралата.