Нощта се изниза неусетно, безгрижно разпилявайки скъпоценните перли на своите секунди. Опомнила се твърде късно, тя се загърна с тъмния си плащ и неохотно се отдръпна от първите лъчи на пробуждащото се слънце. Закъснелите звезди не посмяха да изоставят могъщата си покровителка и я последваха. Разтвориха се и после изчезнаха, точно преди небето на изток съвсем да изсветлее.
Градът бавно се отърсваше от съня си и се изпълваше с хора и шумове. Скърцаща врата отговори на нечий тих шепот, а бодрите стъпки на подранил продавач поздравиха паважа на малко площадче. Скоро дневната светлина щедро се изливаше върху къщите и дворовете, прогонвайки нощния мрак в най-дълбоките кътчета. Свежият утринен въздух носеше със себе си опияняващия аромат на нови обещания.
Сякаш впуснала се в преследване на зората, една гигантска сянка безшумно се плъзна над притихналия град. Разсече небето на две, после се спусна над покривите и удави улиците в непрогледен мрак. Като че ли някаква чудовищна ръка разпери дебелите си пръсти, протегна се бавно и затъмни завинаги слънцето. Носещото се високо във въздуха черно туловище се сливаше със сянката си и от това изглеждаше дори още по-голямо. Скоро достигна централния площад с катедралата и започна да описва широки кръгове над нея. Изглежда търсеше нещо, но не можеше да го намери. Огромните му криле пореха въздуха съвсем тихо, но после звярът изрева, надавайки гръмовен тътен.
Алгира ужасено вдигна глава и проследи полета на чудовището. Нима вещиците бяха успели да призоват дракон? И то — толкова голям? Това беше много лоша новина, защото ясно показваше силата на обединената им воля. Момичето плахо протегна мислите си към съзнанието на гигантската летяща сянка. След миг гневният въпрос обвиняващо отекна в главата й:
— Защо не повика Мойлири, преди да изложиш на опасност живота си? Или забрави, че той вече не е само твой? Забрави ли обещанието си? Забрави ли за моето яйце, което само ти можеш да ми върнеш? За да чуе моите мисли и да се излюпи от моя огън. И да вдъхне първо моята миризма.
Облекчението на Алгира нямаше граници. Тя едва сега забеляза копията, стърчащи от крилете на гигантския дракон. Вещиците не го бяха повикали, те се страхуваха от него. Затова войниците им се опитваха да го убият.
— Мойлири, ти ли си това? Нямаш представа колко навреме идваш. Какво правиш тук?
— Риналу ми каза, че си в опасност. Увери ме, че си влязла в капан, от който дори той не може да те измъкне. И аз веднага му повярвах. Защото знам, че няма да се научиш да се пазиш.
— А той къде е? Добре ли е?
— Идва насам, но е твърде бавен и изостана назад. Кажи ми кой те заплашва? Къде са враговете ти? Какво искаш да изпепеля?
Мойлири величествено се рееше в небето, сякаш късче от нощта, дръзко опълчило се на дневната светлина. Драконите не спират да растат през целия си живот, а тя беше изпратила толкова много лета, че сама не помнеше броя им. И накрая беше станала по-голяма от всичко, живяло някога.
— Виждаш ли тези дървени неща? — посочи Алгира катапултите на площада и арбалетите по крепостните кули. — Искам да ги унищожиш! До едно! Но остави хората живи, разбираш ли? Не бива да ги ядеш!
— Твоите врагове ще бъдат моя плячка — доволно се облиза Мойлири.
— Не и ако искаш да видиш отново яйцето си! — твърдо възрази вещицата.
— Защо, ти ли искаш да ги ядеш? Хубаво де, задръж ги, щом толкова са ти притрябвали.
Мойлири разочаровано изсумтя и се нахвърли върху най-близкия арбалет. Прегази го с тежките си лапи и за миг го превърна в неузнаваема купчина трески. После избълва жарка огнена струя върху втория и разби следващия с едно перване на мощната си опашка. Без да забелязва копията, които отскачаха или се забиваха в огромното й тяло, тя продължи да мачка, руши и изпепелява. Алгира успя да я предпази от няколко летящи канари, изстреляни от катапултите. Но останалите попаднаха в главата, гърба и гърдите на дракона и въздухът се изпълни с черни пера и люспи. Болката обаче не спря Мойлири, а само я раздразни още повече. Тя връхлетя върху бойния ред на тежките машини, помитайки ги като клечки. Хората панически се разбягаха, но чудовището не ги последва, а продължи да унищожава оръжията едно по едно. До последното. Накрая площадът беше пълен с горящи и разбити отломки и Мойлири едва намери къде да кацне. Тя дишаше тежко и неравномерно, а в лявото й крило зееше голяма дупка. Десетината копия, забити в тялото й, ужасяващо стърчаха във всички посоки. От многобройните й рани шуртеше кръв и се стичаше по студената каменна настилка.