В този момент високите порти на катедралата се отвориха и от тях една след друга излязоха девет жени. С бавни и тържествени стъпки те тръгнаха надолу по широкото стълбище. Всяка от тях носеше някакво украшение, изработено от небесни камъни. Огърлици и гривни, диадеми и колани, и дори един изящен жезъл озариха целия площад с меката си синя светлина. Гледката беше изумително красива, но и тревожно зловеща.
После от мрака на внушителната сграда се появи Вилтаяна, следвана от трима войника. Те с усилие влачеха неподвижното тяло на Салдемир, вързано здраво за дебел дървен стълб. Няколко десетки добре въоръжени мъже се изсипаха на площада и се строиха в три редици пред жените. Мечовете и копията им заплашително проблеснаха в слънчевото, но все още хладно утро.
Макар и твърде изтощена, Мойлири насочи огнения си дъх срещу вещиците. Но три от тях веднага издигнаха огромен купол от защитна магия, през който дори пламъците на дракона не можеха да проникнат. После една възрастна жена, облечена с тежка пурпурна наметка, излезе пред другите и заговори с твърд и властен глас:
— Аз съм Сантенея и този град е мой. Понякога го наричат «Градът на вещиците», защото ние управляваме тук. Всички изпълняват волята ни, дори Коргодир, когото самият Съветник назначи за командващ. Оставихме те да свършиш това, за което дойде, само защото ние самите не можехме. Признавам, че подценихме малко дракона ти. Знаехме за него, разбира се, но не очаквахме, че е толкова голям. Но както виждаш — справихме се с него и той вече не е заплаха. Сега искаме от теб да ни предадеш небесните камъни, които си открила. След това ще решим какво да правим с чудовището и приятеля ти. Ако ни се подчиниш, може дори да ги пощадим.
— Вилтаяна ви е казала, нали? Мислех, че тя… — Алгира отчаяно махна с ръка.
Тъй като младата жена явно се колебаеше, Сантенея продължи да я убеждава, вече с малко по-мек глас:
— Трябва да знаеш, че в момента голям отряд, предвождан лично от Коргодир, претърсва околностите на Нубеслир. Заповедите им са да съсекат на място всеки, когото открият. А докато двамата с дракона ти сте тук, останалите от групата ви са беззащитни. Единствено аз мога да ги спася, но за целта трябва да видя у теб готовност за сътрудничество. И не се бави много с решението си, защото на приятелите ти им остава все по-малко време.
В този момент Салдемир се свести и леко се размърда. После с мъка отвори очи и се огледа наоколо. Направи вял опит да се освободи, но въжетата бяха много здрави. Гърчейки се безпомощно като червей на кукичка, той най-накрая се извъртя към Алгира и погледите им се срещнаха.
— Погрижи се за хората ми! Погрижи се за сестра ми… — прошепнаха тихо устните му.
Момичето задавено кимна. Свали от гърба си вързопа с картината и го вдигна над главата си. Отстъпи назад и се накани да го хвърли към вещиците. Тогава къщата зад нея се разцепи на две с ужасяващ пукот. През дупката в стената се подаде по-малкият нерфолд и бавно се насочи към Алгира. Слънчевите лъчи го бяха събудили и нахранили. И сега той продължаваше да търси небесните камъни, все едно не беше спал толкова дълго.
Някъде в далечината се разнесе тежък грохот. Изглежда вторият нерфолд също беше осъзнал, че вече е свободен. Алгира трескаво притисна увитото с пергамент платно към гърдите си. Тя не искаше да дава магическия предмет на вещиците и така да ги прави още по-силни. И сега може би имаше начин да го избегне. Момичето припряно разви вързопа, извади отвътре картината и постави пръстите си върху камъните в двата срещуположни ъгъла. Вече не я интересуваше в какво точно чудовище щеше да се превърне. Тя просто не можеше да позволи приятелите й да пострадат.
Отново се опита да призове нерфолдите. През нощта спяха, но сега вече бяха будни. И може би този път щяха да чуят нейния повик. Мислите й почти веднага бяха пометени от огромните приливни вълни на двете могъщи съзнания. Древни и примитивни, те все още не се бяха научили да разговарят с думи и понятия. Общуваха помежду си с ослепително ярки образи, изграждащи живи и променящи се картини. И тя не можеше да ги надвика. Дори не беше сигурна, че изобщо я чуват. Гласът й заглъхна и се изгуби в бушуващ водовъртеж от споделени чувства и възприятия. А тя самата се превърна в капчица от безбрежния океан, който заливаше всичко. Той не можеше да бъде покорен и силата му не можеше да бъде овладяна. Защото в него плуваше съзнанието на всяко живо същество, което някога се беше раждало. Бушуващата стихия безжалостно я повлече надолу. Бездната я погълна и започна бавно да изсмуква личността й.