— Обонянието ми не е достатъчно остро, че да отдели един човек от групата — смутено се опита да се оправдае Риналу.
— Ами тогава ги раздели. Разпръсни ги и намери този, когото търсиш — подсказа му тя.
Драконът избълва широка огнена дъга пред четворката ездачи, като едва не ги подпали. Конете се изправиха на задните си крака, ужасени от издигналата се пред тях стена от пламъци. Хората полетяха във въздуха и панически се разбягаха в мига, в който се озоваха на земята. Един от тях не стигна далече. Реката от огън го последва и изпепели за секунди, но писъците му още дълго останаха да ехтят в главата на Алгира. Тя насочи вниманието си към преследвания човек, който се мъчеше да се освободи, притиснат към земята от тежкото туловище на поваления си жребец. Бедното животно гледаше виновно с огромните си кръгли очи, в които се оглеждаше цялото небе. От задницата му стърчеше черната дръжка на дълго копие.
— Няма ли да помогнеш малко? — възмути се момичето, докато пъргаво скачаше от врата на току-що приземилия се Риналу. — Аз не бих могла, но за теб няма да е никак трудно.
Драконът провря края на силната си опашка си под тялото на коня и с лекота го повдигна. Ездачът се опита да се отдалечи с пълзене, безсилен да отклони поглед от надвисналото над него чудовище. Отчаяние и безпомощност заливаха съзнанието му, удавили всяка следа от друга емоция. Физическите и психическите му сили отдавна бяха пресъхнали, и Алгира се зачуди каква ли беше тази негова воля, която продължаваше да го движи напред. Когато човекът забеляза вещицата, очите му се впиха в нея, събрали цялата надежда на света:
— Аз съм ле… ле… — заекна той, протягайки ръка към нея. Не улучи съвсем посоката, защото погледът му продължаваше да е прикован в Риналу. Драконът се опита да се свие, за да изглежда по-малък и не толкова застрашителен, но без успех.
— Лечител, ясно. — Алгира едва долови обърканите мисли на човека пред нея през разпенените талази от страх, които го заливаха. Огледа го преценяващо за наранявания, но не видя нищо сериозно.
— Моля ви, помогнете ми! Пощадете живота ми, защото тайната, която пазя, струва много повече. — Забравил напълно за дракона, лежащият на земята мъж вече не се опитваше да бяга. Гласът на момичето достигна съзнанието му и го приласка в нежна прегръдка. Успокои го и премахна тревогата му. Залюля го в детска люлка, заличавайки страховете му. Остана само чувство за безгранична пустота и безкрайно изтощение. Тялото на лечителя се отпусна, ръцете му се сплетоха в молитва, а челото му докосна земята. Той продължи дрезгаво и сухо, почти неразбираемо. Вещицата долавяше мислите му по-ясно от хриптящите думи, които с мъка напускаха задъханите му дробове.
— Бях тръгнал да доведа помощ, но изглежда няма да успея. Сега ти си единствената ни надежда. Трябва да отидеш до града Гулдрум и да спасиш Колхадон, който очаква екзекуцията си в затвора. Той е добър човек и велик водач. Но преди всичко е пазител на тайната и затова трябва да живее.
— Добре, добре, само се успокой. Почини си и не се бой от войниците, които те преследваха. Не вярвам да се върнат за теб, твърде са заети да спасяват собствените си животи.
С тези думи Алгира постави дланта си на челото на смъртно уморения човек и той почти веднага заспа. После тя кимна към коня и Риналу послушно се зае с него. Захапа здраво дръжката на копието и задърпа, но едва на третия опит успя да го извади. Освободеният кон тромаво се изправи, краката му изглеждаха здрави. Момичето успокояващо го потупа по дългата грива, заляла като водопад врата му, и се зае да сваля седлото. Блестящите като разтопено злато очи на дракона с подозрение следяха движенията й.
— Какво смяташ да правиш с… това? — недоволно попита той, когато Алгира захвърли безполезните юзди и шпори, и плесна жребеца по хълбока. Щастливо цвилейки, конят с накуцване се отдалечи в степта.
— Ако искаш да летим заедно, ще ми е нужно поне малко удобство. Люспите ти са гладки и остри, хлъзгам се по тях и ме нараняват — обясни тя, докато преценяващо гледаше врата на дракона. Макар и доста дебел в основата си, той беше по-тънък от тялото на коня, и дължината на ремъците щеше да стигне. Риналу направи крачка назад и енергично разтърси грамадната си глава.
— Не се дърпай де! Нищо няма да ти стане. — Вещицата нагласи седлото върху шията му и го пристегна отдолу. Като я следеше с насоченото си право назад око, драконът недоволно изсумтя.
— Конят беше ранен и не можеше да носи ездач. А на нас това седло ще ни свърши работа — поясни Алгира.
— Щом пусна животното да си върви, тогава ще се нахраня с човека — заяви неотстъпчиво Риналу и раззина паст над дълбоко заспалия лечител.