Тя беше обкръжена от други капки, но не всички бяха еднакви. Измежду милиардите студени и безразлични се срещаха и някои по-топли. Те протягаха мислите си към нея и я викаха. Като че ли и тя някак беше свързана с тях. Ето например с тази, синята, толкова различна от еднообразната прозрачност на останалите. В нея имаше нещо особено, макар и неуловимо изплъзващо се. И някога, много отдавна, тази капка си имаше име. Ех, ако можеше само да си го спомни! Ако можеше да си спомни коя беше тя самата. Ако можеше да си спомни времето преди да се разтвори в безкрайния океан. Защо беше дошла тук, какво се бе надявала да открие?
Синята капка се приближи и уголеми, бавно придобивайки неясни очертания. Отстрани й пораснаха криле, а предната част се удължи и заприлича на глава. После през изтъняващия воден воал се подаде пълната с остри зъби муцуна на Риналу:
— Добре ли си? Надявам се, че не съм закъснял?
Алгира се олюля и с благодарност се подпря на крилото, което драконът услужливо й поднесе. С мъка успя да се изправи. В краката й лениво се плискаха кротки вълни, които връщаха спомените в изпразнения съд на съзнанието й. Околният свят с болезнено пулсиране нахлу в главата й. Площадът, катедралата, вещиците, ранената Мойлири и разтревоженият Риналу. Момичето впи пръсти в предния край на крилото му, ужасено от мисълта да не го изгуби отново.
Драконът и нерфолдът се гледаха с враждебно недоверие, готови да се нахвърлят един върху друг. Но вече бяха свързани през съзнанието на Алгира и доловиха общата си загриженост за нея. Почувстваха споделения си страх да не й се случи нещо лошо. Усетиха готовността на другия да рискува живота си, за да я защити. И разбраха, че тази привързаност ги обединява, макар да не ги прави приятели.
— Алгира, Алгира… Погледни нагоре… Носим ти небесни камъни! — звънна в ясния утринен въздух гласът на Лиандра. Яхнала Риналу, тя въодушевено размахваше малка торбичка с размерите на пъпеш.
Главата на младата вещица бавно се проясни и тя погледна към неочаквания подарък с болезнена тревога. Знаеше много добре какво има вътре, беше го усетила отдалече. Още камъни! Но как, откъде? Всъщност в момента това нямаше значение. Въпросът беше дали можеха да усилят мислите й дотолкова, че нерфолдите да ги чуят. И имаше ли тя още сили, че да опита отново, след като едва не се беше изгубила в необятните им съзнания. Вече знаеше със сигурност, че те не могат да бъдат покорени или овладяни. Но може би щеше да успее само леко да ги насочи в нужната посока?
— Всичките заедно са твърде опасни за мен, така че ги дръж по-далече. Хвърли ми само два от най-големите. Но когато всичко свърши, трябва да ме накараш да ти ги върна. Няма значение как, ако се наложи използвай сила. Много е важно те да не остават у мен, защото ще стана зла и жестока. И ще се превърна в това, срещу което цял живот съм се борила. Победата на такава цена ще бъде по-лоша и от най-тежкото поражение.
— Защо говориш така? И как бих могла да ти се противопоставя? Какво да направя, ако не искаш да ми ги дадеш? — уплаши се сестрата на Салдемир.
— О, аз искам, честна дума! Просто ще трябва да ми го припомниш.
Алгира пъхна вързопа с картината под отломките на полуразрушената къща. По-малкият нерфолд вече беше почти до нея, а по-големият бавно приближаваше, извисявайки се над сградите. Но тя се опита да не мисли за тях, а да насочи вниманието си към подхвърлените й от Лиандра небесни камъни. Големи колкото ябълки, те изгаряха шепите й като живи въглени. Вещицата ги стисна толкова силно, че острите им ръбове порязаха дланите й. Няколко ситни капчици кръв потекоха по плътно свитите й пръсти и полетяха надолу. За нейна изненада този път съзнанието й остана трезво и ясно. Изглежда връзката й с могъщия разум на нерфолдите уравновесяваше егоизма, който събуждаше у нея магията на камъните. А те пък й даваха необходимата сила да устои на бурния океан от мисли и образи на древните създания. Но нямаше да издържи дълго така. Усещаше как силите й се топят като шепа сняг от драконов огън. Просто се надяваше да издържи достатъчно.
Вещиците под защитния купол добре осъзнаваха опасността, която представляваше Мойлири. Макар и ранена на много места, тя не беше победена. Затова жените използваха магията си, за да създадат вихрушка насред площада. Постоянно подхранвана и насочвана от силите им, тя започна да расте и се насочи право към поваления дракон. Ставаше все по-голяма и страшна, и скоро заприлича на малък ураган. Пясък, павета и дори части от разбитите катапулти се понесоха във въздуха. Риналу издиша огнена струя към тясната основа на вилнеещата фуния. Но неистовите ветрове просто издухаха пламъците настрани.