Лиандра се беше вкопчила здраво в шията на синия дракон и мислеше само как да се задържи върху него. Напълно забравил за своята ездачка, той летеше около вихрушката и я нападаше с пламтящия си дъх. Ураганът приличаше на оживяло буреносно чудовище, покорно на волята на създалите го вещици. Извиваше се и се разделяше, разклоняваше се като светкавица и пак се събираше, опитвайки се да завлече Риналу. Но драконът ловко успяваше да се измъкне. Завиваше рязко и се премяташе във въздуха, стрелваше се стремглаво надолу, или се издигаше стръмно нагоре.
Оставаха броени секунди, преди дясното крило на Мойлири да попадне в ревящата паст на въздушната тръба. Ураганът щеше да го разкъса само за миг, а после нямаше да пощади и останалата част от черния дракон. Тогава Алгира реши да опита друго. Тя улови огнения дъх на Риналу в кълбо от защитна магия и го постави на пътя на унищожителната стихия. Изчака вихрушката от издигащи се към небето прах, пепел и овъглени отломки да премине през него. И тогава освободи яростния пожар. Попаднал точно там, където се зараждаше бурята, огънят най-накрая подейства. Пламъците и топлият въздух бяха засмукани по спирала нагоре и ветровете започнаха да губят силата си. След втората атака съвсем утихнаха, а огромната фуния се разпадна и изчезна.
На няколко пъти отряди от въоръжени с брадви и алебарди войници нападаха Мойлири. Веднъж дори успяха да стигнат до нея, решени да й отсекат лапа, крило или дори главата. Но винаги бяха посрещани от огнена стена, издишана от някой от драконите. И тогава се разбягваха във всички посоки като вълни от хвърлен във водата камък. Риналу се стараеше възможно най-точно да изпълнява указанията на Алгира и успокои полета си едва когато заплахата за Мойлири отмина. Чак тогава Лиандра забеляза брат си под защитния купол. Тя уплашено размаха ръце, опитвайки се да привлече вниманието на Алгира към него. Вещицата мрачно кимна и отново насочи мислите си към дракона:
— Аз ще се оправя тук, но приятелите ми са в голяма опасност. Трябва веднага да се върнеш при тях и да ги пазиш, както би пазил мен.
Риналу недоволно разтресе глава, но реши да не спори. Изстреля нагоре тежкото си тяло, а крилете му разсякоха прашния въздух като гигантски кинжали. Лиандра започна да го удря по мускулестия врат и ядосано му изкрещя:
— Върни се, къде отиваш? Алгира и Салдемир имат нужда от помощта ни!
След миг осъзна, че драконът изобщо не я разбира, пък и едва ли би я послушал. Тя обаче не смяташе да се примири с ролята си на подхвърлян насам-натам багаж, който няма своя собствена воля. Още докато Риналу набираше скорост и височина, пътничката му скочи върху сламения покрив на една къща.
През това време нерфолдите подушиха магията в капчиците кръв, стичащи се по свитите юмруци на Алгира. Свикнали да защитават и пазят всяка вещица, те просто пощуряха от ужас за живота й. Втурнаха се към нея с цялата скорост, на която бяха способни тежките им и тромави туловища. Но се движеха много бавно и на по-далечният му отне цяла минута, за да прекоси разделящите ги метри. Накрая двамата застанаха до момичето, извисявайки се над нея като кулите на катедрала. И тогава за първи път доловиха мислите й.
Мойлири се съвзе донякъде и удари по бледосиния купол от защитна магия с опашката си. Той трепна леко, припламвайки за миг в пурпурно червено, но издържа. Драконът обаче не се отказа, а реши да изпита здравината му с огненото си дихание. И скоро Алгира видя първите признаци на умора у трите вещици, застанали най-вдясно на групата. Те болезнено се сгърчваха след всяка струя жарки пламъци, с която Мойлири заливаше преградата им. Силите им явно се изчерпваха, защото към тях се присъединиха още две, поемайки част от товара.
— Продължавай така, Мойлири! Изтощаваш ги… — окуражи момичето дракона. После застана плътно зад по-малкия нерфолд и без страх потопи съзнанието си в неговото. След няколко секунди каменното чудовище се запъти към катедралата, докато вещицата уверено се катереше по гърба му. То достигна до магическата полусфера и започна да я удря с тежките си ръце. Вляво от него по-едрият му събрат правеше същото. Макар и бавни, атаките им бяха свирепи и мощни. Отново и отново тежките туловища се хвърляха напред, предизвиквайки ярки пулсации по преградата. Тя избледняваше все повече и повече, и накрая не издържа и се разкъса пред тях. Все така бавно и неудържимо двата нерфолда преминаха през пролуките в почти прозрачната вече стена.