Жарките драконови пламъци наляха огън в думите на Алгира. Тропотът от крачките на огромните нерфолди придаде тежест на речта й. Сянката на някакво неосъзнато още съмнение се промъкна в душите на вещиците и войниците. Смелостта напусна сърцата им, нерешителност се всели в умовете им, колебание скова мускулите им. И те ясно осъзнаха, че нямат друг избор, освен да се предадат.
Алгира великодушно посочи вратата в крепостната стена:
— Уморих се да бягам. Сега е ваш ред. Напуснете града и не се обръщайте назад, защото ще ви преследвам с всичко, което имам. Оставете мечовете и небесните си камъни и се махайте, преди да съм размислила.
Войниците с облекчение захвърлиха оръжията си и хукнаха да се спасяват. Вещиците обаче положиха на земята своите украшения съвсем бавно. Опитваха се да запазят поне частица от достойнството си, но си личеше, че и те нямаха търпение да се махнат. Всички заедно напуснаха площада и се отправиха към изхода на крепостта. Зад тях остана само Вилтаяна, която се изкачи обратно по каменното стълбище пред катедралата. Седна на най-горното стъпало, грижливо подгъвайки под себе си дългите поли на изящната си синя рокля. После подпря лакти в скута си и търпеливо зачака.
Алгира с мрачен поглед проследи своите отдалечаващи се врагове, едва сдържайки обзелата я ярост. После отиде до Мойлири и с все сила задърпа едно от забитите в нея копия.
— Ще ми помогнеш ли с тези? Много дълбоко са влезли и не мога да ги извадя — помоли тя Салдемир за помощ.
Широко раззинатата паст на дракона беше пълна с еднометрови жълтеникави зъби и приличаше на вход в пещера. На еднопосочен път, от който няма връщане назад. Огромното туловище се извисяваше като малък хълм над площада, а кръглите немигащи очи не изпускаха война. Мъжът с леко колебание захвърли безполезния вече дървен кол. Доверието му към Алгира бавно надделя над първичния човешки страх и той предпазливо приближи:
— Сигурна ли си, че идеята е добра?
— Разбира се, нищо няма да ти направи. Тя знае, че й мислим доброто! — успокои го Алгира и започна да се катери към гърба на Мойлири, като се залавяше за шиповете на опашката й. Драконът застина неподвижно като примерен пациент.
Сестрата на Салдемир се появи на площада, все още вадейки сламки от дългата си коса. Брат й и Алгира бяха толкова заети да измъкват копията от гигантското черно чудовище, че изобщо не я забелязаха. Те явно се забавляваха, защото се смееха и си подхвърляха непринудени шеги. Двамата заедно се мъчеха да изтръгнат едно пречупено острие, забило се особено дълбоко във врата на крилатия хищник. Освен него оставаха още само три. Лиандра въздъхна и безстрашно се насочи към най-близкото. Уви ръцете си около дръжката му и задърпа здраво, като следеше с едно око грамадната глава на звяра. Изведнъж си спомни нещо и се обърна към вещицата, като се стараеше да звучи колкото се може по-невинно:
— Извинявай, но не трябваше ли да ми върнеш нещо?
Алгира стреснато се огледа наоколо и едва сега видя сестрата на Салдемир. После нервно опипа небесните камъни, скрити в джобовете на зелената й рокля:
— А, да… Виж сега… Мисля, че е по-добре засега да останат у мен. Вече свикнах с тях и овладях силата им. Ще съм много по-полезна на всички ни, ако ги задържа. Пък и много ще внимавам, така че нищо лошо няма да се случи…
— Но, Алгира, ти обеща!
Вещицата й хвърли гневен поглед, ядно мърморейки нещо. Не обичаше да й противоречат. Та кой познаваше магията по-добре от нея? И кой по-добре от нея можеше да я използва? Замисли се какво ли наказание заслужаваше това непочтително момиче. Трябваше да е нещо, съответстващо на наглостта й. Но чистите очи на Лиандра я гледаха с такова доверие и обич, че някакво неясно чувство на вина се надигна в душата на Алгира. Тя с мъка се овладя и неохотно протегна двата камъка:
— Ето, вземи ги!