Лиандра внимателно пое магическите късчета небесна синева и ги прибра при другите в торбата си. Сякаш събуждайки се от ужасен кошмар, вещицата прокара длан по челото си и въздъхна с облекчение:
— Да, така е много по-добре.
— Толкова ли са опасни? Изглеждат съвсем невинно… — зачуди се сестрата на Салдемир.
— Лиандра, ти не разбираш! Те ме правят много по-силна, но и ме изпълват със злоба и жестокост. Когато преди малко се биех с вещиците, аз наистина исках да ги нараня. Не знам дали нерфолдите щяха да ги убият, но аз бях готова да го направя. Мразех тези жени и исках да видя как страдат. А това не е пътят на магията и това не съм аз. Камъните изваждат навън някакво мое скрито лице, което дори не подозирах, че имам. От което се срамувам и което ме ужасява. Заради тях забравям приятелите си. Бях готова да намразя дори Риналу, когато мислех, че ме е изоставил… Всъщност вие двамата къде бяхте? Казах ви да останете в лагера, а не да се скитате в нощта? Толкова ли беше трудно да ме послушате?
Доловила упрека в думите на Алгира, Лиандра опита да се оправдае:
— Ами докато ви чакахме да се върнете, Риналу изведнъж стана неспокоен. Размърда се и разпери криле. Аз веднага разбрах, че се готви да отлети. Реших, че ти си го пратила някъде и скочих на гърба му. А той само изви глава и ме погледна с големите си очи. Но не се опита да ме свали. Издигнахме се високо и след доста време попаднахме на този черен дракон. Никога не съм предполагала, че нещо толкова голямо може да лети! Първо изобщо не го видях, защото се губеше в мрака на нощта. Но когато прелетя над нас, тялото му закри звездите в небето. Бях сигурна, че ще ни изяде на две хапки. Нямаш представа колко се уплаших. Но той не ни нападна. Не знам какво му каза Риналу, но чудовището тръгна след нас. Разбираш ли, не ни преследваше, а просто дойде с нас. После ни изпревари и изчезна напред. А ние завихме и отидохме до една много висока и стръмна планина. Обаче не кацнахме горе, а се спуснахме в някаква дълбока клисура между върховете. Приличаше на широка долина, само че залята с вода. А по брега беше пълно с небесни камъни. Веднага ги познах — същите като тези от гривната ти, само че много по-големи. Риналу искаше да събере няколко, но все ги изпускаше. Трябваше да видиш колко беше смешен. Опитваше се да ги сграбчи, но с тези негови огромни нокти нищо не се получаваше. Камъните се изплъзваха от лапите му, а той се ядосваше и започваше отначало. Без мен никога нямаше да успее. А аз набързо напълних цяла торба. Пък да знаеш само колко много останаха. После отлетяхме и тъкмо се чудех къде отиваме, когато пристигнахме при теб. Но ти беше паднала на колене и хич не изглеждаше добре. Беше протегнала ръце напред и плачеше, и нищичко не виждаше. Тогава пак се уплаших много…
Лиандра не спираше да бърбори, преливаща от радостната възбуда на човек, току-що избегнал смъртна опасност. Удивена и все още невярваща, Алгира тихо промълви:
— Вулканът Белманди! Ама разбира се, как не се сетих по-рано! Значи именно камъните са привличали нерфолдите към това място. А бях съвсем сигурна, че е магическата пирамида. Но защо не са ви нападнали тези, които се бяха покатерили по планинските склонове? Ах, да, защото ти не си вещица и тях изобщо не ги е било грижа за теб. Те се нуждаят от магията, защото тя им помага да се откриват през огромните пространства. За тях небесните камъни са като маяк в мрака, към който се стремят. Защото знаят, че там ще намерят други като себе си. Нерфолдите ценят магията, а понеже я усещат и във вещиците, те ги пазят и защитават…
Картината на странния кратер изникна в съзнанието на Алгира толкова ярко и живо, че тя неволно стисна очи. Изглежда отново не успя да удържи своите чувства вътре в себе си, защото драконът под нея ги усети. Мойлири се размърда неспокойно и едва не събори хората от гърба си. Мислите й достигнаха до вещицата, бавни и лениви като река в равнина:
— Твоят приятел ми разказа за това място. То наистина е особено, но всъщност не е вулкан. Беше си обикновена планина, преди върху нея да падне звезда. Случи се толкова отдавна, а още си го спомням съвсем ясно, сякаш беше вчера. Ярка огнена дъга проряза нощта и озари цялото небе. Стана светло като ден, а топлината ме опари, въпреки че бях много далече. Земята под мен се тресеше, а дърветата се прекършваха и пламваха като сухи вейки. После във въздуха се изви такъв свиреп вятър, че едва успях да кацна. Беше стихия, от която не можеш да се скриеш, нито да избягаш…
Салдемир и Лиандра не долавяха нищо от мисловния разговор на вещицата и дракона. Затова бяха толкова изненадани, когато Алгира изведнъж възкликна на глас: