— Излиза, че небесните камъни не са кръстени така заради цвета си, а заради мястото, откъдето идват!
Уловила неразбиращите погледи на двамата, тя набързо им предаде разказа на Мойлири:
— Някога, много отдавна, горящ камък паднал от небето и издълбал огромна дупка в един планински връх. Пръснал се на хиляди бледосини късчета, които хората нарекли «небесни камъни». Някои били изхвърлени надалече от силата на удара, но повечето и досега са в кратера Белманди. Затова и до ден-днешен магията там е толкова силна и се усвоява толкова лесно.
Тези думи напомниха на Алгира за нещо важно и тя изостави Салдемир да се мъчи сам с измъкването на оставащите копия. Момичето скочи от извисяващият се високо гръб на дракона и с присвити колене се приземи меко на площада. После протегна ръка към Лиандра и кимна подканващо:
— Ела с мен!
Вещицата измъкна завитата картина изпод руините на съборената къща и припряно я подаде на сестрата на Салдемир.
— На теб небесните камъни не ти действат, затова ти ще ги пазиш. Само ги дръж по-далече от мен и всичко ще бъде наред. А най-добре ги скрий някъде, защото са много опасни. Добре че камъните на гривната ми са толкова мънички и не са успели да ме покварят.
След това двете се насочиха към катедралата. Изкачиха се до върха на широкото стълбище, където ги очакваше Вилтаяна. Облечената в синьо вещица се изправи бавно и величествено, и попита със скрит укор в гласа си:
— Чудех се кога ще си спомниш за мен?
Вместо отговор Алгира я изгледа с недоумение:
— Какво правиш тук? Защо не си тръгна заедно с другите?
— Надявах се да уважиш нашата сделка. Аз изпълних своята част, като ви вкарах в града. Сега е твой ред.
— Но ти ни предаде! Убедена съм, че идеята да използвате Салдемир като примамка е била твоя?
— Защото само така можех да го спася. Сантенея щеше да го убие на мига и аз трябваше бързо да измисля план, за който приятелят ти да ни е нужен жив. Пък и не очаквах да се затрудниш толкова много с посестримите ми. Те не владеят магията така добре както нас двете — усмихна се едва забележимо Вилтаяна.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но битката беше тежка и опасна, а черният дракон сериозно пострада. Но забелязах, че ти не взе участие. Може би ти дължа благодарност за това? — вече по-меко каза Алгира. Тя едва удържаше Лиандра зад себе си. Сестрата на Салдемир беше бясна и с все сили се опитваше да се нахвърли върху Вилтаяна.
— Казах на Сантенея и останалите, че без огърлицата си съм твърде слаба и няма да мога да им помогна. А пък те не ми се довериха дотолкова, че да ми дадат някой от своите небесни камъни. Не знам защо, но си бяха втълпили щурата идея, че двете с теб работим заедно — усмивката на Вилтаяна стана малко по-широка.
Изглежда това притъпи недоверието на Алгира, защото тя замислено кимна с глава:
— Мисля, че не ме лъжеш. За твое собствено добро се надявам да си искрена. Защото познавам един дракон и поне двама души, които ще те преследват до края на света, ако ме предадеш.
След това погледна през рамо към сестрата на Салдемир:
— Върни й огърлицата!
Лиандра неохотно се подчини, като едва чуто прошепна:
— Надявам се, че знаеш какво вършиш!
Вилтаяна отметна настрани косата си, оголвайки за миг дългата си белоснежна шия. После си сложи магическия накит и Алгира едва сега успя да го разгледа отблизо. Той беше изработен от цели шест небесни камъка, големи колкото грахови зърна. Вероятно магията им беше превърнала тяхната собственичка в студената и пресметлива вещица, която всяваше ужас само с появата си. И която сега с нескрито въжделение гледаше към торбичката на Лиандра:
— Ами тези? Видях как приятелката ти извади отвътре два доста големи.
— Те не са от тук, а от Белманди. Така че не са част от нашето споразумение.
— Нали осъзнаваш, че с помощта само на половината от тези камъни можеш да заповядваш на реките къде да текат. А с всички тях можем да местим планини. Това бедно момиче изобщо знае ли каква сила и власт държи в ръцете си? — кимна Вилтаяна към Лиандра. После примирено посочи към изоставените от другите вещици украшения.
— Тогава поне половината от тези?
— Съжалявам, но това са военни трофеи и също не влизат в уговорката ни. В града намерих единствено картината, на която имаше четири камъка с размерите на голям лешник. Значи ти дължа два такива. Но тъй като не ми се иска да развалям изящната рамка, Лиандра ще ти даде два от нейните. А от всички останали ще направи украшения, които да защитават приятелите ни и хората в града от магията на вещиците.