— Само няколко секунди? Сториха ми се дълги като дни… Това беше най-тежката битка, която някога съм водила. В един много кратък миг, толкова кратък, че не съм сигурна дали изобщо се случи, съзнанията ни се докоснаха. Пробиха през всички защити и бариери, с които се бяхме обградили. И тогава всяка от нас видя другата такава, каквато е — без преструвки и маски, без лъжи и полуистини. И разбрахме колко много си приличаме всъщност. Затова не можех да те оставя да я убиеш. И затова се надявам, че можем да й вярваме. Поне дотолкова, че да й върна огърлицата и да й позволя да остане.
— Но ще я наблюдаваш, нали?
— Всъщност помолих сестра ти да я държи под око. Тя ще изработи за всеки от вас по едно украшение с небесни камъчета. И докато ги носите, никоя вещица няма да може да използва силите си срещу вас. Но дори и без магия, Вилтаяна пак може да ви очарова, защото си остава…
— …много изкусителна жена, разбирам… И затова искаш да ни пази друга жена, неподвластна на пленителната й красота.
Алгира доволно кимна, после попита:
— Как мислиш, ще се справиш ли с командването на войниците, които избраха да останат в града? Искам защитата на крепостта да бъде поверена на някой, на когото мога да разчитам. Поне отначало, докато хората се научат да решават сами.
Салдемир я изгледа учудено:
— Мисля, че да. Доста време служих в армията на Съветника, а след това някак от само себе си станах предводител на малкия ни отряд. Наясно съм как се напада и как се отбранява град. И знам, че няма по-могъщо оръжие от смелостта и куража. Не можеш да победиш хора, които разчитат един на друг и вярват на този, който ги води. Но защо мислиш, че войниците от гарнизона ще се съгласят да изпълняват заповедите ми?
— О, ще ги изпълняват — усмихна се загадъчно вещицата. — Макар да не съм Вилтаяна, аз също умея да убеждавам. Но предпочитам да използвам силата на разбирателството. Тъкмо то превърна нерфолдите от врагове в съюзници. Непознатото ни плаши и ние го нападаме, за да се защитим. Но дори да спечелиш хиляди битки, пак няма да сложиш край на войната. Тя може да изглежда угаснала, но ще продължи да тлее, заровена дълбоко под въглените на страха, гнева и омразата. Не можеш да извоюваш мир само със сила, защото пътят към него минава през разбирателството. И през осъзнаването на простия факт, че всички сме еднакви и искаме едно и също. Войната свършва едва тогава, когато двете страни се научат да си вярват.
До ушите на Салдемир достигна познато цвилене. Объркан и невярващ, той завъртя глава, опитвайки се да открие източника на звука. Накрая вдигна поглед нагоре и не можа да повярва на очите си. Риналу се снижаваше с плавни плясъци на могъщите си криле. А в лапите си беше сграбчил ВихроГрив. Бедното животно безпомощно размахваше крака, опитвайки се да ходи по въздуха с тях. Когато драконът го остави на земята, конят радостно препусна към стопанина си.
Присъствието на Риналу разтревожи Алгира:
— Какво става, защо си тук? Нали те помолих да пазиш приятелите ни?
— Не се безпокой за тях, вече са в безопасност. Отблъснахме нападението. Всъщност, изобщо не се наложи да се бием. Лошите хора изглежда не ме очакваха, защото побягнаха веднага щом ме видяха. Но един от тях яздеше този кон. Знам на кого е, познах го по миризмата. И си помислих, че приятелят ти ще се радва да си го получи обратно. Както аз се радвам, че ти си невредима.
— Но как? Не разбирам… От къде?… — Салдемир удивено се взря в кръглите влажни очи на жребеца.
— Риналу иска да ти благодари за това, че дойде с мен да ме пазиш — обясни Алгира.
— Аз съм пазил теб? Драконът ти май не е много умен. Та нали ти ме спаси от плена на вещиците.
— О, всъщност е доста по-умен, отколкото предполагаш. Той знае, че щяха да те убият, защото ми помагаше. Знае също, че загуби коня си, защото ме последва при Вилтаяна. Затова го е намерил и сега ти го връща.
— Първо ДракоПлам, а сега и ВихроГрив. Предай на приятеля си искрените ми благодарности.
Салдемир погали жребеца по челото и се зае да преглежда и почиства раните му. Някои от по-дълбоките без съмнение бяха получени от острите нокти на дракона. Но войнът беше толкова щастлив от неочаквания подарък, че не каза нищо.
Риналу изрази радостта си от срещата с Алгира доста бурно и невъздържано. Той разпери широките си криле, кацна точно пред момичето и го обгърна в закриляща прегръдка.
— Да, добре, и аз се радвам да те видя! — вещицата едва успя да измъкне главата си навън. Пое си спасителна глътка въздух и заразпитва: