— Много сте добър, ваша светлост — отговори Имоджин в напразен опит да се усмихне.
Миранда направи реверанс, отвори ветрилото си и хвърли кратък поглед към херцог Роаси над ръба му. Тази вечер имаше възможност да усъвършенства този номер. В острите очи на херцога под гъстите рунтави вежди блесна искра, а тясната устна се изкриви в усмивка. Той поглади добре поддържаната си брадичка и Миранда се учуди на ръцете му. Корави и мазолести, с груба ъглеста форма, която загатваше за трезв и практичен характер. Погледът на Миранда се премести към стройните, елегантни бели ръце на Гарет и кожата на гърба й се затопли. Никога нямаше да забрави еротичното преживяване от последната нощ, чувството за ръцете му върху кожата си, начина, по който си играеха с нея с вниманието и чувствителността на музиканти, а после я белязваха с пламтящата страст на взаимната им отдаденост.
— Ще ме придружите ли на кратка обиколка из залата, милейди? — Анри й предложи ръката си, загърната в кафява коприна. — Нали имам разрешението ви, Харткорт? — Той вдигна въпросително рунтавите си вежди.
— Но разбира се. — Лордът взе ръката на Миранда и я сложи в тази на Анри.
— О, виждам, че носите гривната, милейди. — Анри вдигна китката й към светлината. — Стои ви чудесно.
— Благодаря, милорд. — Миранда направи реверанс. — Наистина великодушен подарък, сър.
— Съвсем не — отговори кралят. — Някога е принадлежала на майка ви. Според мен накитът просто се е върнал при законната си притежателка, това е всичко.
— От баща ми ли я имате? — попита Миранда, помилва смарагдовия лебед и разклати златната верижка.
— Да. — Изведнъж Анри стана сериозен. — Баща ви беше един от най-добрите ми приятели. След смъртта на майка ви пазеше гривната като най-голямото си съкровище. На смъртното си легло я завеща на мен, като спомен за онази нощ… като символ на онова, което загубихме… — Той помълча малко и добави с тих глас, сякаш говореше на себе си: — И на онова, за което трябва да отмъстим.
За момент се възцари неловко мълчание. След малко Анри разтърси глава, за да прогони тъжните спомени.
— Елате, милейди. Нека се поразходим. Искам да узная всичко за вас.
При тази последна забележка Миранда не успя да се въздържи и хвърли бърз, дяволит поглед към Гарет над ръба на ветрилото си. Той се направи, че не го е забелязал, но тя бе готова да се закълне, че устните му потръпнаха развеселено.
— Бих предпочела да говорим на френски, сър. Много бих желала да се поупражня малко — обърна се тя към придружителя си. Той съвсем съзнателно я водеше далече от множеството, към отсрещната страна на залата, където висеше тежък стенен килим. Миранда предположи, че зад него имаше таен изход.
— Наистина ли говорите моя език? — попита изненадано и зарадвано Анри.
— Горе-долу — отвърна тя и продължи на френски: — Как пътувахте? По това време на годината морето е доста бурно.
— Нима сте пътували по Ламанша? — Учудването му се усили. — Вашият настойник не ми е споменавал, че сте посещавали родната си страна.
— Не, не, милорд, никога не съм била във Франция — отговори уплашено Миранда. — Но често съм слушала господата да говорят, че по това време на годината морето е пълно с изненади.
— Аха — кимна кралят и ускори крачка, макар че в очите му остана леко объркване. — Вие живеете от най-ранно детство в Англия и въпреки това говорите моя език като майчин.
— Имах отличен учител по френски — импровизира бързо тя. — Задължаваше ме да говоря само на френски. Лорд Харткорт твърдеше, че това е необходимо. Искаше да науча и двата езика.
— Той също владее много добре френския — отвърна Анри. Обяснението й беше убедително, а умението й да говори френски беше още едно предимство пред сънародниците му. Французите щяха да я харесат и това се отнасяше както до народа, така и до придворните му.
— Все пак смятам, че е по-добре да разговаряме на английски, докато съм тук — усмихна се меко той. — Учтивостта изисква да се приспособя към домакините си, а и аз имам нужда от упражнение. — Той се усмихна със следи от самопрезрение.
Усмивката му е прекрасна, помисли си Миранда, и той очевидно я пести. Внушителната фигура излъчваше трудно обуздавана сила, която правеше усмивката още по-очарователна. Дали Мод щеше да го намери симпатичен? Никой не можеше да каже.
— Я да видим какво се крие зад този килим. — Анри отмести скъпоценната материя. — Аха, ниша — продължи весело той. — Място, където можем да разговаряме необезпокоявани.
Миранда хвърли бърз поглед през рамо.
— О, милорд, няма ли да ме сметнат за безсрамна?
— Имаме благословията на нейно величество — отговори ухилено кралят. — Оценявам високо моминските ви добродетели, но не се тревожете, няма да чуете нито една укорна дума, докато нейно величество и настойникът ви се усмихват. — Той сложи ръка на кръста й и я бутна към нишата. Тежкият стенен килим падна и ги закри от погледите на множеството.