— Защо изведнъж станахте тъжна? — попита изненадано Мод. Миранда поклати глава.
— Краката ме болят. Нямам представа как ще издържа цяла вечер. — Тя се погледна отново в огледалото. — Вижда ли се колко е къса косата ми?
Тя попипа предната част на богато избродираната, обсипана с бисери шапчица, която беше нахлупена на челото и разкриваше съвсем малка част от сресаната назад коса. От задната страна беше прикрепен бледозелен воал, който се спускаше на богати вълни по гърба.
— Нищо не се вижда — отговори след кратък оглед Мод. — Не бива да изглеждате така тъжна — помоли тихо тя. — Казвам ви, усетих тъгата ви. Имам чувството, че самата аз се натъжих.
Миранда я погледна безпомощно и побърза да смени темата, която я объркваше.
— Сигурна ли сте, че не желаете да отидете на кралския прием? Сигурно ще ви бъде много неприятно да лежите тук сама, докато другите слушат музика, танцуват и се наслаждават на изискани ястия.
— Нали си имам молитвеник и броеница — отговори решително Мод. — С Берта сме решили да четем молитви. Освен това… — В очите й блесна искра. — Мога ли да ви имам доверие… да, разбира се, че мога. Когато всички излязат, ще дойде отец Дамян, за да чуе изповедта ми и да прочете месата.
— Какви… какви… — Миранда потърси подходящите думи, но не й хрумна нищо. Въпреки невероятните прилики помежду им, въпреки странните мигове на вътрешно съгласие, през които мислеха и чувстваха едно и също, тя не можеше да проумее как Мод можеше да изпитва радост и удовлетворение от перспективата да изповяда греховете си и да се разкае.
— Докато последваш Божия вик, ще живееш в мрак и духовна слепота — обяви Берта с тон, в който имаше недвусмислено задоволство. Старата жена вдигна поглед от бродерията си и в очите й блесна вътрешно убеждение, което граничеше с фанатизъм.
— Но нашата света майка те чака. Ти трябва да отвориш сърцето си, дете, да се пожертваш пред олтара й и да помолиш мадоната за милост.
Миранда се съмняваше, че притежава достатъчно покорство, за да помоли някого за милост, но реши, че е по-мъдро да си държи езика зад зъбите.
— Ще пазите ли Чип, докато ме няма? Дали отец Дамян ще има нещо против присъствието му?
— Не, разбира се, че не, той обича всички Божии творения — отговори Мод и помилва нежно маймунката, която се беше разположила до главата й със старата оранжева рокля на Миранда и изглеждаше много тъжна. Бедният Чип усещаше, че пак ще го оставят сам.
Часовникът удари три и Миранда се скова. Нервността й се усили.
— Май е време да слизам.
— Само не забравяйте чие скъпоценно име трябва да защитавате — напомни й Мод. — Не правете нищо, което аз не бих направила. — Тя погледна слисано двойничката си, защото осъзна, че за първи път в живота си се беше пошегувала с някого.
Миранда се наведе и целуна Чип, който помилва бузата й и тъжно избърбори нещо неразбрано.
— Не се измъчвай, миличък — опита се да го успокои Миранда. — Мод ще се грижи добре за теб.
— Да, разбира се. Чип, виж какво съм ти приготвила. — Мод извади под възглавницата си малко вързопче. — Захаросани сливи и бадемови бонбони.
Чип забрави за момент мъката си, протегна ръка и избра най-големия бонбон от дланта на Мод. Миранда се усмихна и побърза да изчезне.
Мод втренчи поглед в затворената врата. Изведнъж стаята стана потискащо празна и тиха. Скоро щеше да дойде отец Дамян и макар че само преди минути се радваше на посещението му, изведнъж почувства досада. Небето зад прозореца беше сиво и мрачно и тя се почувства още по-нещастна. След малко обаче тръсна глава и се опита да се овладее, внушавайки се, че това са само последствията от кръвопускането.
Миранда застана на горната площадка на стълбището, което водеше към голямата зала, и усмивката й угасна. Камериерките, които й облякоха великолепната рокля, казаха, че трябва да се яви в три часа. Сърцето й биеше до пръсване. Тя изтри овлажнелите си длани в полата, отвори ветрилото си и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. После стисна здраво зъби, прогони уплахата и бавно заслиза по стълбите, сложила ръка на излъскания дървен парапет, гладък и хладен под дланта й.
В подножието на стълбата стояха трима души, които като по команда обърнаха глави и втренчиха погледи в Миранда.
В първия момент Гарет беше толкова слисан, че забрави кой идваше насреща му. Това със сигурност беше Мод. Не можеше да бъде друго момиче. Имоджин изсвири тихо през зъби и се взря невярващо във величествената фигура на „скитницата“. Лорд Дюфорт видя само успеха на тоалета, избран от него.