— Прави сте, приятели, не е лошо да поиграем — отговори любезно Гарет.
— Но, милорд… — протестира гневно Имоджин. Тя имаше неотложна потребност да поговори с брат си за дебюта на Мод и за всички почти-катастрофи, които бяха преживели. — Не можете ли да играете друг път?
За момент се възцари мълчание, после Гарет каза:
— Мисля, че точно тази нощ имам желание за игра, мадам. Лорд Дюфорт ще ви отведе у дома. Знам, че ви оставям в сигурни ръце. Не се нуждаете и от моята защита.
Майлс хвърли изпълнен с копнеж поглед към веселата група на брега, но си замълча. Имоджин стисна устни, а Миранда проследи с отчаяние как графът изчезна в мрака под ръка с приятелите си.
Докато пътуваха към къщи, Имоджин не каза нито дума и добронамерените опити на Майлс да поведе разговор не срещнаха отклик. Много скоро мълчанието ги погълна като черен кладенец и всички въздъхнаха облекчено, когато лодката спря пред каменните стъпала, които водеха към имението на лорд Харткорт.
— Божичко, каква напрегната, изнервяща вечер! — изохка Имоджин, когато стъпи на брега. — Но мисля, че трябва да бъдем благодарни, че не се превърна в катастрофа. Майлс, дай ми ръката си, какво чакаш! — Тя се обърна към съпруга си с грозно смръщено чело. — Боли ме глава. Вечерта постави търпението ми на нечувано изпитание.
— Да, да, мила, ето ме, идвам. — Майлс, който очевидно искаше да помогне на Миранда да слезе, забърза към жена си и остави момичето само да се погрижи за себе си. Миранда не му обърна внимание. Беше толкова потънала в собствените си мрачни и объркани мисли, че не забелязваше нищо около себе си.
Портиерът вече чакаше със запален фенер пред градинската порта и тръгна пред лорд и лейди Дюфорт, вдигнал високо ръка, за да им осветява пътя към къщата. Миранда тръгна след тях и въпреки мрачното си настроение, неволно се наслади на освежителната хладина на тревата под уморените си стъпала.
Стъклените врати към облицования с дърво салон се отвориха пред приближаващата се група. Двамата Дюфорт влязоха, а портиерът се върна към портата. Нито Имоджин, нито Майлс поздравиха сънения лакей, който им отвори вратата. Само Миранда го дари с любезна усмивка и мина бързо покрай него.
Лакеят устреми изненадан поглед към излъскания под, където босите й стъпала оставяха мокри отпечатъци.
Без да каже дума, лейди Имоджин изкачи стълбата. Лорд Майлс промърмори кратък поздрав за лека нощ и се оттегли в затъмнената част на къщата. Лакеят остана до вратата, стиснал в ръка дългата кука за почистване на свещите. Миранда се върна към стъклената врата и той се покашля смутено.
— О, разбирам, вие искате да си легнете. Аз ще загася свещите и ще заключа вратата.
— Моя задача е да се погрижа да заключа навсякъде, мадам. Аз ще загася свещите — отговори сковано той.
— Но графът е навън.
— Нощем той използва страничния вход и там винаги го чака запалена свещ. — Лакеят говореше във въздуха, без да поглежда Миранда.
Младото момиче се запита какво ли си мислеха прислужниците за присъствието й в къщата. Беше сигурна, че нито един от работодателите им не си беше дал труда да им даде някакво обяснение. Слугите можеха да правят каквито си искат предположения и да клюкарстват за странната двойничка на лейди Мод, но приказките на прислугата нямаха никакво значение за плановете на господарите.
Нямаше смисъл да седи и да чака. Трябваше отново да се скрие в мрачния мавзолей на зелената стая. Е, поне Чип щеше да й прави компания. Миранда кимна на лакея и излезе от салона, като събра широките си поли, за да се движи по-бързо през тъмната къща, която в този късен час беше оскъдно осветена.
Зелената спалня беше празна. Къде беше Чип, за да я поздрави с радостно бъбрене? Миранда се почувства още по-самотна и нещастна отпреди. Излезе в коридора, отиде до стаята на Мод и почука тихо на вратата. Никой не й отговори, но вратата се отвори моментално под натиска на дългите маймунски ръце. Чип, все още притиснал до гърдите си оранжевата й рокля, изкрещя зарадвано и скочи в прегръдката й.
Отблясъците на огъня в камината трепкаха по стените и дебелите греди на тавана, но в стаята цареше пълна тишина, прекъсвана само от спокойното, равномерно дишане на Мод зад спуснатите завеси на леглото. Миранда излезе безшумно в коридора и тихо затвори вратата след себе си. Чип бъбреше нещо в ухото й, милваше бузата й и я потупваше по главата. Откри гривната на китката й едва когато се върнаха в зелената спалня. Веднага се развика възбудено и направи няколко напразни опита да я свали от китката й.
— Е, какво пък, ще ти я дам да я видиш — въздъхна Миранда, отвори закопчалката и подаде гривната на маймунката. Не съжаляваше, че я свали. Ако наистина беше принадлежала на майката на Мод, годежен подарък от бъдещия й съпруг, как бе попаднала в ръцете на бъдещия годеник? Дали е бил приятел на баща й? Струваше й се много странно, че бащата на Мод бе дал този женски накит на един мъж, ако този жест нямаше някакво по-дълбоко значение.