Той не завърши изречението си и след кратко мълчание Кип промълви замислено:
— Остава само да се надяваме, че бракът му с лейди Мери Абърнати ще бъде плодовит.
— Да. Освен това е сигурно, че тази жена няма да му създава ядове — засмя се Уоруик. — Тя е добродетелна като монахиня и напълно осъзнава дълга си.
— Ще й струва голямо напрежение да произведе наследници. Гарет сигурно не иска да го наследи семейството на сестра му.
— Ти забравяш, че сестра му няма семейство. Лейди Имоджин не показва склонност да се възпроизведе. Пък и се съмнявам, че лорд Майлс има кураж да се доближи до нея. — Брайън се ухили широко, забравил предишната си нетактичност.
— За какво да се доближи — за да й се възкачи или за да създаде наследник? — попита с дръзка усмивка Ленстър.
— Вероятно не успява да направи нито едното, нито другото. — Брайън хвърли заровете. — Ей, Кип, какво ти става? Да не заспиш, човече? Нощта едва сега започва!
— Извинете. Явно мислите ми са другаде. — Кип се усмихна, но изразът на очите му остана замислен и объркан.
Гарет се запъти бавно към реката, докато погледът му непрекъснато се местеше по улицата, за да забележи навреме евентуалните нощни разбойници. Мечът беше полуизваден от ножницата и лордът стискаше здраво обкованата със скъпоценни камъни дръжка. Беше готов да се защити светкавично в случай на нужда, но засега не чуваше нищо, освен глухия тропот на ботушите си по мръсния паваж. Гарет видя в далечината кея на Ламбет, ускори крачка и излезе от тъмната, тясна уличка в кръга светлина, създаден от фенера, окачен на кърмата на една лодка.
Той се качи в малката лодка, уви се в наметката си и седна на носа.
— Карай в имението на Харткорт, зад кея на Странд.
— Тъй вярно, милорд. — Лодкарят налегна греблата в ремъците и насочи лодката към средата на реката, за да се възползва от течението. Беше малко преди четири сутринта. Водата беше черна, небето даже още по-черно, тук и там по бреговете блещукаха светлинки. Лодката зави покрай един издаден нос и изведнъж мракът се огласи от гневно проклятие, което беше толкова близо до Гарет, че можеше да идва само от лодкаря.
— Чумата да ви тръшне! — изрева ядно мъжът и бързо отведе малкия си плавателен съд далече от неосветената лодка, където седяха двама мъже и ловяха змиорки. — Не можете ли да запалите светлина?
— Върви по дяволите, лодкарю! — изръмжаха в отговор те, без дори да вдигнат глави.
Гарет потръпна от нощния студ и се уви по-плътно в копринената си наметка. Защо не се беше сетил да си вземе по-топли дрехи? Но нима беше очаквал, че ще пътува по реката в този късен час? Както и не беше очаквал, че ще се върне в такова мрачно настроение.
Думите на Брайън отговаряха на истината, но приятелят му нямаше представа — а и откъде ли можеше да я има? — за онова, което се криеше зад истината. Откъде Брайън можеше да знае, че лорд Харткорт откриваше в сестринската обич на Имоджин същата любов, граничеща с мания, която самият той някога беше изпитвал към Шарлът? Имоджин беше посветила целия си живот на благото и интересите на брат си; всичките й чувства и мисли кръжаха единствено около него. Тя живееше чрез него и за него. И тъй като той познаваше силата на тази изключителна любов, сърцето не му позволяваше да я отблъсне така студено, както някога собствената му жена бе отблъснала любовта му.
Глухият удар на лодката в кея на имението Харткорт го изтръгна от мрачните мисли. Той скочи на брега, подаде на лодкаря шилинг и почука на градинската портичка. Съненият портиер се измъкна от леглото си, нахлупи шапката на главата си и вдигна високо догарящия фенер.
— Моля за прошка, милорд. Сигурно съм задрямал.
Гарет изръмжа нещо неразбрано и взе фенера.
— Няма нищо. Сам ще намеря пътя до къщата.
Небето на изток просветляваше. факлите, които осветяваха пътя към къщата, догаряха, две или три бяха напълно угаснали. Гарет улови с крайчеца на окото си нещо оранжево на пътя пред себе си и в следващия миг към него се втурна Миранда, следвана от Чип, който бодро подскачаше след господарката си.
— Милорд?
Гарет я погледна със смръщено чело, докато се опитваше да се отърси от потискащия черен облак на спомена.
— Какво правите тук, Миранда?
Лицето й беше само един блед овал в мрака, очите като две тъмни езера.
— Не можах да заспя. Чувствах се толкова самотна в онази ужасна стая. Изпитвах такъв срам! Все още не мога да разбера как събух обувките си. Направих непростими грешки! Лейди Мери беше шокирана, вие не ми казахте нито дума, затова си помислих, че е най-добре да дойда тук и да ви чакам.
Усмивката й беше колеблива. Една факла блесна ярко под напора на вятъра и освети лицата им. В следващия миг лицето й потъмня.