— Мисля, че е най-добре да изпратите куриер, Магре — промърмори неохотно той. Анри не обичаше официалностите, а сега, след толкова години лагерен живот, се чувстваше по-неловко отвсякога. — Макар че аз лично бих предпочел да продължа пътя си към Лондон, без да се обаждам никому. Ала от херцог Роаси трябва да се очаква, че след пристигането си в Англия ще пожелае да се порадва на гостоприемството на тукашния управител, особено когато е дошъл по личен въпрос.
— Прав сте, ваша светлост. — Магре прогони чайката, която бе кацнала до него на релинга. — Тези англичани са прилежен народ — отбеляза бегло той, като изрази гласно мислите на господаря си.
— Хм… — Анри гледаше неотстъпно към брега. Въпреки яркото слънце, вятърът беше доста студен, първият предвестник на наближаващата есен. Кралят беше уверен, че Роаси ще се справи безупречно с обсадата на Париж, но въпреки това изпитваше някои опасения. Той не обичаше да предоставя важните работи другиму. Трябваше непременно да се върне във Франция, преди времето да направи пътуването по море трудно, ако не и невъзможно. А това означаваше, че ухажването на лейди Мод трябваше да мине доста бързо.
Той извади миниатюрата от джоба на жакета си и я разгледа подробно — за първи път, откакто бе взел решение да си потърси протестантска съпруга. Решение, което съветниците му бяха оценили като спонтанно, без да знаят, че кралят им беше чакал търпеливо и дълго този шанс.
Бледото, сериозно лице на момичето, обкръжено от скъпата рамка, вдъхваше доверие. Лазурносините очи бяха прекрасни, пълните устни загатваха за чувственост, в блестящата тъмна коса грееха червени отблясъци. Хугенотка с безупречен произход. Най-добрата наследница на Маргьорит дьо Валоа при тези променени обстоятелства. И много повече от това. Той очерта контурите на лицето с върха на пръста си. Мод д’Албар представляваше приятно разнообразие. Отдавна му се искаше да има в леглото си наивно и невинно момиче. И непременно девствено. Маргьорит беше загубила девствеността си дълго преди сватбената нощ, говореше се дори, че е била прелъстена от собствените си братя, но това не го разтревожи особено. Бракът им беше сключен по политически причини, кралски съюз, който целеше да постигне невъзможното. За съжаление той се провали, претърпя най-голямото унижение в живота си.
Някога се надяваше, че бракът с Маргьорит ще му помогне да обедини католиците и протестантите. Ала стана жертва на предателство, което тласна собствения му народ в смъртта и унищожението. Този път нямаше да предложи национално единение. Този път щеше да принуди католическа Франция да приеме хугенотска кралица, която беше загубила майка си в кървавата Вартоломеева нощ. Така кръгът щеше да се затвори и сметката да бъде платена.
Грубата му уста изтъня, извитият нос изведнъж стана остър и енергичен. Той не бе простил и поданиците му щяха да го почувстват още в мига, когато сложеше короната на Франция на главата си и си осигуреше наследник на престола.
Анри прибра миниатюрата в джоба на жакета си и се отдалечи от носа. Матросите вече тичаха по палубата, за да приберат платната и да закотвят кораба недалече от пристанищния кей. Слугите му излязоха от долната палуба, натоварени с куфари и торби. Един херцог не можеше да посети двора на Елизабет без съответния гардероб, макар че истинският херцог Роаси в този момент едва ли беше облечен подходящо за ранга си. Ако се съдеше по външността му, Анри можеше спокойно да се намира в лагера на обсаждащите пред портите на Париж. Той носеше стар, износен жакет, панталони за езда до коленете и високи ботуши. Главата му беше непокрита, мечът прост и без украшения, стоманата нащърбена от честата употреба. Ала оръжието беше толкова остро, че можеше да прониже и метална броня.
Личният му багаж не интересуваше особено краля, цялото му внимание беше съсредоточено върху конете, които тъкмо бяха изведени от временното си убежище на кърмата. Собственият му боен кон беше под личния надзор на главния кралски коняр.
— Как се справихте с плаването?
— Добре, Ваше велич… милорд — отговори мъжът и се поклони дълбоко.
Анри помилва кадифените ноздри на Валоар и конят изцвили зарадвано.
— Добро конче. Винаги е понасял леко пътуванията по море.
— Искате ли вече да слезете на сушата, ваша светлост? — Английският капитан застана пред знатния си пасажер. Мършав, но много жилав моряк с обрулено от вятъра лице, който иначе не обичаше французите, още по-малко благородниците им. Но в този случай бе установил, че пасажерът е извънредно симпатичен, не се вълнува излишно и показва учудващи познания в мореплаването. На всичкото отгоре обичаше да си пийва. Със сигурност беше най-добрият му пътник досега.