Тогава откри дребната фигурка на отсрещната страна на уличката, която минаваше пред портите на имението. Сърцето й направи огромен скок. Нима това наистина беше Роби? Но как беше възможно да е той? Трупата трябваше отдавна да е пристигнала във Франция. После, в прилив на радостна възбуда, тя разбра със сигурност, че това беше малкият й приятел. Даже от това разстояние не можеше да го сбърка. Семейството й не беше във Франция, те бяха тук, в Лондон.
Тя събра полите си, за да има повече свобода на движение, и хукна към изхода на дългата галерия. Учуденият Чип скочи след нея.
Имоджин тъкмо излизаше от салона, когато Миранда се втурна като вихър към предната врата на къщата.
— Къде отиваш, момиче? Не можеш да излизаш без придружител!
Миранда изобщо не чу укорните думи. Пребори се с тежката двойна врата, отвори широко едното крило и се спусна по стълбите към двора. Буквално прелетя през калдъръма и извика възбудено на портиера:
— Бързо отворете малката портичка!
Портиерът зяпна смаяно. Това беше лейди Мод, без съмнение, въпреки странната къса коса и малката маймунка в нозете й. Гласът й звучеше заповеднически и нетърпеливо, очите й святкаха трескаво. Той побърза да отвори портичката и тя се промуши светкавично покрай него, още преди да е успял да я отвори напълно. Мъжът излезе на улицата и проследи с невярващ поглед странната сцена. Лейди Мод пресече улицата, като гъвкаво избягна минаващите коли и едва се спаси от тежко натоварения с кошове носач, след което бе погълната от оживеното движение. Той я загуби от поглед и не видя нищо от радостната среща.
Роби погледна изумено блестящото, облечено в скъпи дрехи видение, което уж беше Миранда, но всъщност беше съвсем друга жена. Тя го грабна в прегръдката си и го завъртя ликуващо в кръг, без да обръща внимание на мръсните му ръце, които се вкопчиха в елегантното й жабо, за да намерят опора, нито на босите крачета, които се заплетоха в диплите на богато избродираната червена пола.
— Роби… Роби! — изплака щастливо Миранда и го целуна по омазаните бузки. — Откъде се появи така изведнъж?
— Специално дойдохме в Лондон, за да те намерим — отговори момчето, когато успя да се възстанови от преживения шок и си възвърна дар слово. — В Дувър ни казаха, че някакъв изискан господин те е отвел със себе си в Лондон, и тръгнахме да те търсим.
— И другите ли са тук?
— Да. Намерихме подслон в една обущарска работилница оттатък в Людгейт. О, ама това е Чип! — Той се спусна на земята, за да поздрави стария си приятел. Маймунката танцуваше щастливо около двамата. Очевидно Чип беше не по-малко възбуден от неочакваната среща, защото прегърна с обич малкото момче.
— Трябва непременно да отида в Людгейт и да ги видя всичките. Имам да ви разказвам толкова много неща. — Миранда огледа изпитателно Роби, който беше прегърнал Чип и шепнеше в ухото му мили думи. Радостта й от неочакваната среща беше вгорчена от вида на бледото му, измършавяло лице, хлътналите очи, линиите на болка и изтощение около малката уста. — Никой ли не се грижеше за теб, Роби?
— Напротив, Люк винаги ми даваше ядене.
Тя кимна с разбиране. Люк беше готов да стори всичко, но то не беше достатъчно за бедното дете.
— Да вървим — изрече решително тя и отново го взе на ръце. — Ще те отведа в къщата и ще се погрижа да ти дадат прилична закуска.
— Какво? Искаш да ме въведеш в онзи дом? — изписка Роби и отвори широко очи. — В къщата на онзи лорд? Не е редно да влизам там, Миранда.
— Нали аз току-що излязох от тази къща — отговори засмяно тя. — Не виждам причина да не се върна.
— Но той ще ме затвори и ще заповяда да ме обесят — възрази страхливо момченцето.
— Кой?
— Ами той, този лорд Харткорт. Джебедия каза така.
— Ах, глупости! — Миранда направи пренебрежителен жест с ръка, за да обезсили мрачното предсказание на Джебедия. — Той не разбира нищо от тези работи. — Тя прекоси улицата с детето на ръце, без да обръща внимание на минаващите коли и карети. Щом мина от другата страна, закрачи бързо към отворената портичка.
Портиерът все още я зяпаше с отворена уста, но не посмя да възрази. Миранда мина през двора, без да изпуска детето от ръцете си. Роби беше обгърнал врата й с две ръце.
— Това публичен дом ли е, Миранда?
— Какво? — погледна го изумено тя. — Не ставай смешен, Роби.
— Мама Гертруд каза, че не прилича на публичен дом — обясни детето. — Но Джебедия…
— Дявол да го вземе този Джебедия! — изруга сърдито Миранда, влезе в салона и едва не се сблъска с Имоджин, която все още не можеше да се оправи от внезапното й изчезване.