Беше прав за това. Но като размишлявах за всички, с които бях общувала, не можех да не си припомня как екипажът на Сивата чайка едва не ни беше зарязал на брега, как Наследниците ме бяха затворили, а един кандидат за женитба се беше опитал да ме удави. Може би наистина имах опит в общуването с всевъзможни хора… но дали ме биваше в него?
Макар че се движехме бързо, пътуването ми се стори мъчително дълго. Тревожех се за Яго, тревожех се заради важната задача, която ми предстоеше. А зад всичко това, в основата на всичко, както обикновено, се тревожех за Мери. Корабът й трябваше да пристигне след около две седмици, а бях чула, че при благоприятни условия корабите могат да пристигнат около седмица или повече по-рано. Ами ако така беше пристигнал нейният? Какво можех да предложа? Нямах съпруг, нито желание за налични кандидати, които можеха да подобрят перспективите ни. Не един човек искаше да ме убие. На плещите ми лежаха преговори за предотвратяване на кръвопролитие и отчаяние.
Някои от икорите от Кърниал, които познавах, разговаряха с мен по пътя, но през повечето време се бях затворила в себе си. Яздехме по цели дни — и част от нощта — и на никого не му се разговаряше особено. Орла си имаше собствени грижи, а когато забеляза мрачното ми настроение, каза мило:
— Не се тревожи, той вероятно ще ни настигне скоро. Едва ли ще е изгубил много време, връщайки се с Фелисия, а другият сребрист кон също е бърз.
Усмихнах се признателно, макар че загрижеността й ме накара да се почувствам по-зле. По ирония спътникът, който говореше с мен най-много, бе Падриг. Той имаше подозрения към осфридианците и косвените доказателства около конспирацията, но след като се съгласи на този опит за сключване на примирие, даде подкрепата си и ме разпитваше какво да очаква и какво смятам, че ще направят губернаторът Дойл и другите водачи в Кейп Триумф.
— Меко казано, ще се смутят, че група икори чука на вратата им — казах му веднъж. През деня бяхме пътували по обиколни пътища, защото пристигането ни трябваше да е изненадващо. — Ще бъде важно всички да запазят спокойствие. Именно това е и моментът, когато е добре да приема най-важната си роля — те имат нужда някой от собствения им народ да ги успокои. От там нататък ще действам, за да ви уредя среща с губернатора. Всички участници са горди и се грижат за хората си. Всички имат установени процедури и формалности. Ако всички помним това и действаме в съответствие с него, ще се получи.
— Бях неспокоен, когато Орла препоръча ти да говориш от наше име — каза Падриг, след като изслуша съвета ми. — Все още съм. Ти си много млада. Но мисля, че може би си и малко мъдра. Ако всички загинем, вероятно няма да е по твоя вина.
Дочула думите му, докато минаваше, Орла отбеляза:
— Леле, Тамзин. Той наистина има добро мнение за теб.
Стигнахме до Кейп Триумф само за по-малко от четири дни благодарение в немалка степен на факта, че яздихме почти без прекъсване през нощта преди пристигането си. Всички бяхме уморени и натъртени от ездата, но тази умора се изпари, когато в късната утрин се отправихме към градските порти. Напрежението наелектризираше всички ни, а онези, които се бяха прегърбили или се прозяваха, сега седнаха с изправени гърбове, стиснали здраво оръжията си и с погледи, вперени напред.
Влязохме през втория по големина вход на града. Другият се охраняваше от форта и макар че по-голямата част от армията я нямаше, ни се стори най-добре да бъдем предпазливи. Не срещнахме въоръжена съпротива. Всъщност изобщо не срещнахме кой знае какво. Портата беше изненадващо пуста и това ни накара да се поколебаем повече, отколкото би ни накарал един боен отряд.
— Наистина изпреварихме другите кланове… нали? — попитах. Пред очите ми проблесна ужасяваща картина как всички жители на града са хвърлени в затвора и подчинени от нашественици икори.
Падриг предпазливо огледа входа:
— Да. Ако градът беше окупиран, щяхме да разберем.
Точно тогава край портата мина мъж, който теглеше количка. Когато забеляза групата ни, очите му се изцъклиха. Пусна количката и побягна с писъци.
— Това прилича повече на онова, което очаквах — промърморих.
Бяхме посрещнати с подобни реакции от малкото хора, които срещахме, докато влизаме по-навътре в града, и се опитах да се поставя на тяхно място, представяйки си какво би било да видя петдесет икори да влизат безцеремонно. Вероятно и аз щях да бягам и да пищя. Няколко от нас бяха останали отвън пред портите, в това число и вързаният ни пленник лорандиец. Той щеше да бъде от съществена важност в преговорите ни с губернатора Дойл: имаше вероятност на него да му е много по-лесно да приеме примирие с икорите, отколкото обвинение за измяната на сина му.