Наследниците ни разделиха, като отведоха моряците в една посока, търговците — в друга, а после насочиха моята група към най-голямата постройка на площада: църква.
— Можете да си починете тук вътре, докато съветът се събере и реши какво да прави с вас — каза един от мъжете.
— Благодаря ви — отвърнах. — И с радост ще разговарям с този съвет и ще отговоря на всякакви въпроси, които може да са от помощ.
— Най-много ще помогнете, като се молите — дойде резкият отговор.
Веднага щом той и спътниците му си тръгнаха, аз се облегнах тежко на стената.
— Изглежда, че е време за следващото ни странно приключение.
— Е, сега сме в безопасност. Това е всичко, което има значение — каза Памела. Когато не отговорих, тя наклони глава, за да срещне по-добре погледа ми. — Сега сме в безопасност, нали?
— Да, разбира се — казах, питайки се дали лъжех. Баланкуанците и икорите ни бяха посрещнали по-добре в някои отношения: поне ни държаха в течение относно плановете си за нас. Но Констанси не ни беше прогонил, а въпреки необичайните си религиозни практики Наследниците все още технически бяха наши сънародници.
Неспокойна, започнах да крача из сградата, която не приличаше на никоя църква, в която някога бях влизала. Бях чувала, че Наследниците поддържат строг и прост начин на живот, но не бях очаквала това. Дори скромната църква в нашия район в Осфро — която винаги ми се беше струвала толкова безцветна в сравнение с по-внушителните катедрали на града — имаше повече украса. Тук облицованите с чамови летви стени имаха само мазилка и вътре нямаше никакви произведения на изкуството. Малките, високи прозорци, които обточваха стените на стаята, бяха с прозрачни стъкла, не с рисувани, и бяха изработени само с практична цел. Нямаше олтар, нито тамян, никакви златни или дори месингови поставки за свещи. Един прост дървен подиум, изглежда, беше мястото, където заставаше свещеникът, а паството седеше на тесни дървени пейки, по които липсваха дори излинелите постелки на нашите пейки в родината ми.
В една ниша в дъното, далече зад пейките, имаше няколко лавици, пълни с книги, листове и други учебни материали. Коленичих на дъсчения под, за да прочета заглавията по гръбчетата на книгите, всички — от религиозно естество. Повечето бяха копия на обичайните свещени текстове. Няколко изглеждаха посветени специално на вярата на Наследниците.
Уинифред дойде при мен:
— Доста мрачно място за славене на Урос и ангелите.
— Предполагам, че това е техният начин обаче. — Спомних си някои от уроците ни по история. — Напуснали Осфро, защото вечно влизали в спорове със свещениците заради разточителството.
— Напуснали? Или били изритани? — попита тя многозначително.
— Предполагам, че зависи кого питаш. Помня как мастър Брикър каза, че кралят упълномощил създаването на тази колония по-скоро за да му се махнат от главата, отколкото за да одобри вярванията им.
— Чуй ни само — каза тя със смях. — Аз от района на мостовете, ти — от пазарния район: говорим си за политика и история като изтънчени хора. Но пък предполагам, че именно затова беше всичко.
Не съвсем, помислих си. Предполагаше се да подобрим образованието си, за да се издигнем над произхода си и да открием по-добър живот. Анализирането на практиките на група хора, отървали се на косъм от заклеймяване като еретици — от които сега зависеше оцеляването ни — никога не беше споменавано.
След около час влязоха три жени с големи вързопи в ръце. Най-сетне. Събрахме се около новодошлите, жадувайки за новини. Тези жени от Констанси бяха облечени в семпли памучни рокли с високи яки, в нюанси на тъмносиньото или сивото, с тежки вълнени наметала. Най-старата носеше боне, докато другите, малко по-възрастни от мен, носеха забрадки.
— Ще съблечете дрехите си и ще облечете тези — съобщи ни по-възрастната жена. — Радваме се да се погрижим за вас — това е наш дълг, вменен ни от Урос — но ще трябва да спазвате обичаите ни, докато сте тук.
— Да, разбира се — казах. — И сме ви изключително признателни. Щастливи сме да направим каквото е нужно и да ви улесним, за да можем да си тръгнем.
Жената не отвърна на усмивката ми и просто започна да раздава дрехите, които бяха от същия вид като техните. Имаха голям избор от размери и доста се затруднихме да преценим кое на кого ще стане най-добре. Дрехата, с която се сдобих в крайна сметка, беше тъмносиня и изглеждаше точно моят размер, което бе истински късмет. Някои от тези на другите момичета бяха торбести или прекалено дълги.