— Ще трябва да се отпусне — каза ми една от по-младите жени от Грашонд, като коленичи да огледа подгъва ми. — За късмет, има около един инч.
На мен дължината ми изглеждаше идеална, но не стигаше до носовете на обувките ми като нейната рокля.
— Разбира се, щом казвате… но дали ще бъдете така добра да ми помогнете да разбера… дали тази дължина е… ъъ, неприлична?
— Не — каза тя и се засмя леко. — Но показва твърде много от обувката и чорапа. Някой беден човек може да има износени обувки. Или навярно изобщо не може да си позволи чорапи. Дългите поли и панталони правят това по-малко очевидно. Тогава не е нужно тези хора да се чувстват несигурни или да завиждат на другите. А тези, които притежават повече, не могат лесно да се разпореждат с онези с по-малко средства.
— А! Разбирам. Е, ако можете да ми заемете игла и конец, ще се погрижа за това.
— Можете ли? — Тя изглеждаше приятно изненадана. — Всички изглеждате като дами, които са свикнали да бъдат обслужвани.
Обхванах с поглед окаяната си група, докато връзвах забрадка върху косата си.
— Е, благодаря ви все пак. Но повярвайте ми, самите ние сме прислужвали доста на други хора навремето.
Пристегнах с проста карфица сивата наметка, която тя ми даде. Вълната беше груба и по нея нямаше бродерия като по предишната ми наметка, но беше толкова по-топла, че направих замяната без колебание. Във вътрешните джобове имаше ръкавици с по един пръст в тон с нея. Младата жена изтръска старата ми рокля, преди да я сгъне, и възкликна възхитено:
— О, виж това. — Прокара пръсти по плата — бледозелен памук, обсипан е бели лилии. Подгъвът беше изцапан с кал от прехода ни по суша, а морската вода беше оставила по части от полата бели пръски от сол. — Колко жалко, че е съсипана.
— Знам един номер, с който тази кал ще излезе — казах. — Изисква доста киснене и известно време, но мога да го направя. Ако можете да ми намерите луга и…
— Имате да се тревожите за много по-сериозни неща от някаква натруфена дреха. — По-възрастната жена се приближи с тежки стъпки и грабна роклята, добавяйки я към една купчина в ръцете си. — Урос е пощадил живота ви. Пожертването на този символ на лекомислие не е дори скромно начало на изплащането на този дълг. Би трябвало да отправяте коленопреклонни благодарствени молитви. Ако бяхте пристигнали по-рано, щяхте да сте навреме за службите ни по случай свещения празник.
— Ах, какъв лош късмет. Но ще, ъъ, ще се постарая да стигна скоро до това коленичене. Питах се дали първо можете да ми кажете какво ще стане с нас? Разбирате ли, много сме нетърпеливи да стигнем до Кейп Триумф и…
— Съветът ще реши какво да се прави с вас, и решението ще бъде взето, когато му дойде времето. Ако ви е трудно да приемете това, бих ви посъветвала да прибавите и молба за търпение към списъка с молитвите си.
Тя си тръгна забързано, а жената, която ми беше помогнала, забърза след нея. Стигнаха до третата жена, която беше коленичила до глезена на Поли и го превързваше. Поли се беше спънала в един клон по-рано същия ден и доста я болеше. Докато гледах, Ванеса се наклони към мен:
— Знаеше ли? Тя е лекар, тази жена. Съвсем истински лекар.
— Какво? Сигурна ли си? — Жените лекари бяха нещо нечувано в Осфрид. Трудно ми беше да повявам, че би имало такава тук, когато за Наследниците се носеха слухове, че се отнасят към жените много строго.
— Така ми каза, когато бях там — каза Ванеса. — Каза, че всички лекари тук са жени! Нещо за това, че лекуването било област на действие, запазена за жените.
Отчаяно любопитна, аз се отправих към лекарката, но тя приключи работата си точно тогава и си тръгна с двете си спътнички. Така отново останахме сами и измина още час, преди един мъж на средна възраст с коса, подстригана така, че стигаше до брадичката му, да влезе безмълвно и да остави кошница с ръжен хляб. Върна се отново скоро след това, за да донесе бъчва с вода и черпак. Опитите ни да го разпитаме, бяха пренебрегнати.
Небето беше притъмняло до наситено пурпурно, когато влезе друг мъж. Той спря за миг, за да изтупа снега от ботушите си, а после свали от главата си широкопола черна шапка, докато ни оглеждаше внимателно. Ванеса, все още близо до мен, изправи гръб и промърмори:
— Бога ми. Може би все пак има надежда за това място. Ще ми се да не бях облечена с тази скучна стара дрипа.