Когато постъпихме в Бляскавия двор, го направихме с разбирането, че няма да можем да посещаваме семействата си в Осфро, а те няма да могат да ни посещават тук. Беше ми се наложило да приема мрачната перспектива, че не е изключено да изминат цели две години, в които да не ги видя. Отдавна се надявах на такава среща, но изобщо не си представях, че ще се случи. Затова онази бдителна, вечно крояща планове част от мен ме предупреди, че подобно нещо не се правеше като случайна проява на щедрост. Скътах настрана тези тревоги — засега. Поне този път беше приятно да отпусна гарда и да бъда с тези хора, които обичах. Джаспър насърчи всички ни да си вземем храна и я занесохме до одеялата, за да се храним като на пикник.
Мери, която нито за миг не напусна скута ми, намери подредбата за възхитителна и неспирно бъбреше за нея и всичко друго, което й дойдеше наум. Слушах доволно, почти пръскаща се от радост. Другите също получиха шанс да споделят историите си: близнаците ми разказаха за училището, а татко описа някакъв план за строеж, за който го наели току-що.
В един момент мама възкликна:
— Виж си ръцете! Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.
Почувствах как поруменявам от удоволствие. С години бях работила заедно с нея, като перяхме чужди дрехи на домакинства из целия град. В Блу Спринг ми бяха нужни много грижи и внимание, за да поправя пораженията от сапуна и лугата, и макар че ръцете ми още не бяха съвършени, състоянието им се беше подобрило неимоверно.
— Няма да мине много време и ти също ще дадеш почивка на ръцете си — казах на мама, след като се нахранихме. — Ще се погрижа за това. Иска ми се да можех да направя нещо по въпроса сега. Никак не ми е приятна мисълта да се нагърбваш с по-голямата част от работата.
Тя изцъка с език:
— Не мисли повече за това. Днес имаш по-хубави неща, върху които да се съсредоточиш.
Мери, облегнала глава на гърдите ми, каза:
— Всички те обичаме и тъгуваме за теб толкова много. Но аз те обичам и тъгувам за теб най-много. — Трогателността на думите й беше подчертана с предизвикателство, когато хвърли поглед към останалите от семейството ни, сякаш се опитваше да ги накара да я опровергаят.
Прегърнах я по-здраво:
— Вярвам го, сладка моя. Вярвам го.
И въпреки това, колкото и да се наслаждавах на всеки миг, през който бях с нея и другите, постоянно осъзнавах, че това ще трябва да свърши. В някакъв момент те щяха да ми бъдат отнети отново. Смеех се, усмихвах се и се взирах в любимите им лица, докато ужасът ми постоянно нарастваше. Под лъжичката ми се надигна гадене; ръцете ми се потяха, докато прегръщах Мери. Когато Джаспър най-сетне обяви край на събирането, имах чувството, че ще повърна.
Мери забеляза признаците за потегляне — как хората събираха нещата си и се прегръщаха. Обърна се към мен, обзета от паника:
— Не искам да си тръгвам. Искам да остана с теб.
— Иска ми се да можеше, любов моя. — Гласът ми изневери. — Нямаш представа колко много ми се иска да можеше.
— Тогава може ли да се върнеш с нас?
— Не. Трябва да остана тук още малко и да завърша учението си. Но ще продължавам да пиша всеки ден. По два пъти на ден, ако мога. А не след дълго ще видя всички ви отново в Адория и ще заживеем в хубава къща — по-хубава от тази — с всички неща, които би могла да поискаш.
Устната на Мери потрепери леко.
— Защо не можем просто да живеем в тази?
— Ливи, Джон — обади се мама високо, — още не са прибрали всичката храна. Защо не заведете Мери дотам и не изберете малко сладки неща за обратния път? Ще имате много време да се сбогувате.
Мери още изглеждаше неспокойна, но позволи на Оливия да я вземе от мен. Татко хвърли поглед между тях и мама и след миг обмисляне също тръгна към храната.
— В името на Шестте ангела, дете — каза мама. — Изглеждаш готова да припаднеш. Ела да седнеш.
Поклатих енергично глава и се вкопчих в ръката й.
— Не мога да го направя. Не мога отново да бъда далече от нея.
— Да, можеш. — Погледът на мама беше спокоен и ясен, когато ме потупа по ръката. — Вече стигна дотук. Не можеш да се върнеш след всичко, което направи.
— Искам да си тръгна. Отивам си у дома с вас. Още сега.
— Тамзи…
— Мамо, как мога да направя това? — изсъсках, опитвайки се да скрия истерията си от другите. — Отсъствам вече осем месеца. Осем месеца, почти девет! И като нищо може да мине още една година, докато успеете да доплавате. Това е на практика половината й живот!