— Ето. Това е за теб. Поех го с треперещи ръце.
— Но как? Не се предполага вещите ни да са у нас.
— Това е мое — каза той. — А сега е твое. Самюъл държи писалки и мастило в общото помещение, които спокойно можеш да използваш.
Улових се, че стискам хартията, и отслабих хватката си, за да не я намачкам. Перспективата да не мога да пиша на Мери и близките си, ми се беше струвала толкова странна и разстоянието между нас ми изглеждаше по-голямо.
— Благодаря ти. Толкова много ти благодаря. Нямаш представа какво значи това за мен.
В усмивката му се долавяше печален копнеж:
— Знам какво е да тъгуваш за дома си. Писането на писма не нарушава никакво правило — просто гледай да го правиш вечер, след домашните задачи и молитвите. И ще трябва да задържиш писмата си за известно време. През зимата не пътува много поща.
— Ясно. — Краткото ми щастие помръкна. — Заради пътищата.
— Някаква поща потегля оттук, разбира се. Не сме напълно изолирани от света, така че си добре дошла да ги изпратиш, ако чуем за куриер, отправил се на юг — но зимните писма много се губят.
— Ще рискувам — поне за благодетеля ни в Кейп Триумф. Ако Джаспър узнае какво е станало, може би може да помогне… някак… — Това беше твърде нереална възможност и ние и двамата с Гидиън го знаехме.
— Нещата стоят така, както ти казах преди — каза той кротко, — ще помогнем, както можем. И можеш да имаш колкото искаш хартия. Имам много и навярно така времето ще минава по-бързо.
Беше трудно да не се усмихна на изпълненото му с надежда изражение:
— Сигурна съм, че ще е така.
— Тамзин? Какво правиш още тук? Закъсняваш. Подскочих при звука от гласа на Дайна. Тя стоеше в най-долния край на стълбите като привидение в колосаната си черна рокля.
Гидиън каза бързо:
— Аз съм виновен. Задържах я.
Дайна се намръщи:
— Е, да не губим повече време.
— И аз отивам към града — каза Гидиън. — Ще повървя с теб.
Въпреки слънчевата светлина в сянката още се бяха задържали малки заснежени участъци. Радвах се заради наметката и ръкавиците с един пръст, радвах се и да съм навън и да се движа. И да, харесваше ми и да имам такава приятна компания.
Гидиън посочи с широк жест към оголените дървета:
— Знам, че сега изглежда сурово и мрачно, но наистина е красиво, щом листата покарат отново и всичко стане зелено. Когато за пръв път видях пролетта тук, след като съм израсъл в Осфро, си помислих, че сигурно виждам света така, както е изглеждал, когато е бил нов, веднага след като Урос го създал.
— Живял си в Осфро?
— Само допреди малко повече от година.
— Защо би дошъл на… — Затворих уста, осъзнавайки какво се бях канела да кажа.
— Място като това? — Той се засмя.
— Съжалявам. Не исках да те обидя.
— Не съм се обидил. Дойдох тук по същата причина като теб.
— Да се ожениш?
— Да открия онова, което нямах. Бах отвратен колко погълнат от себе си е Осфро. Накъдето и да погледнех, сякаш намирах само себичност, материализъм и поквара. Хората се отдават на излишеството и импулса, без мисъл за… Извинявай. Звуча, сякаш ти проповядвам по време на служба.
— Повярвай ми, това не прилича на никоя служба, на която съм присъствала някога. — Като не най-маловажната причина за това беше, че нашият енорийски свещеник, отец Алфонс, беше белокос, подобен на дух мъж, който вечно ме упрекваше заради Мери.
Гидиън ме погледна многозначително и аз сведох поглед.
— Често ли посещаваше църковни служби?
— Ъъ, не толкова често, колкото може би беше редно.
— Всичко е наред. — Чух усмивката му, без да я виждам. — Всъщност и аз бях същият.
— Нима? — Хвърлих поглед назад удивена. — Тогава как така си свещеник?
— Дълга история. Кратката версия е, че един ден се почувствах, сякаш Урос ми казваше да се събудя и да видя истината за света. Великото му творение беше станало повърхностно. Бляскаво и показно отвън, празно отвътре.
— Това е… малко обезсърчаващо. — Това беше най-тактичното нещо, което можах да измисля.
— Знам, но ми отвори очите, за да погледна отвъд онова, което обществото определя като важно. Какво е една благородническа титла или скъпи дрехи? Те не определят характера на човек. Точно както прозорците от рисувано стъкло и един златен олтар не правят една църква свята. Исках да се свържа с Урос по чист начин, без празните, повтарящи се служби, които всъщност никой не слушаше. Реших, че призванието ми е да помагам на другите да водят по-значим и смислен живот.