Уинифред потисна една прозявка, докато ме гледаше:
— Вече ще си написала цяла книга, докато всички тези твои писма стигнат до близките ти.
— Писмото, което написа на Джаспър, замина ли? — попита Ванеса, като нахлузваше една от бодливите нощници през главата си.
— Вчера — отвърнах. — Един фермер потегляше на изток към Уочфул. Взе със себе си част от пощата на града, което беше късмет. Но пак ще трябва цяла вечност да прекоси Грашонд, а после кой знае колко често кораби превозват поща долу по крайбрежието? Вероятно ще пристигнем там преди писмото.
— О! — Ванеса седна на леглото с кръстосани крака. Понякога имаше весела и безгрижна природа, напомняща за тази на Аделейд, но тази вечер беше необичайно унила. — Надявах се, че писмото ще стигне там, преди някой да е писал на семействата ни у дома за нас и кораба.
Мълчание. Оставих писалката си и срещнах погледите на другите. В цялото си съсредоточаване и решимост да стигна до Мери, изобщо не бях обмисляла тази възможност. Знаех, че Мира и Аделейд вероятно ме смятаха за мъртва. Бяха близо до Сивата чайка, когато пострадахме. Загубата ни сигурно им беше нанесла внезапен и остър удар и сърцето ме заболя, когато си представих как са реагирали на предполагаемата ми смърт. Натрапчивият спомен за измъченото лице на Мира от навечерието на отплаването ни беше гравиран в ума ми. Колко по-лошо беше сега? А Аделейд… Не можех да си представя и нейната болка. Защото независимо как бяха приключили нещата между нас, знаех, че тя щеше да скърби за мен, и то силно. Сърцето й беше голямо.
Но близките ми? Те ми се струваха толкова далечни и изолирани в Осфрид, откъснати от каквото и да е от това. Колкото и трудно да беше временното ми препятствие със Сивата чайка, мислех за него като за проблем, обвързан с Адория. Неудобството засягаше мен и щях да се погрижа да се оправя с това — в крайна сметка, надявах се, преди да се отрази по някакъв начин на мама, татко и другите.
Но разбира се, Джаспър щеше да пише на семействата ни. Въпросът бе: колко скоро?
— Корабите вероятно още не пътуват обратно на изток — казах най-накрая. Наложи се да сведа очи към писмото да не би приятелките ми да разчетат съмненията ми. — Той не може да изпрати нищо.
Другите момичета се отпуснаха, но съвсем леко. Ванеса попита:
— Чула ли си нещо по въпроса кога ще тръгнем на юг?
— Чакат времето да се проясни.
Уинифред се разведри:
— Тогава едва ли остава още дълго. Не е валял сняг, откакто сме тук, а по земята не е останал почти никакъв.
Още не можех да вдигна поглед, знаейки каквото знаех.
— Тогава съм сигурна, че скоро ще чуем нещо. А все още имат да правят много планове. Тук сме от по-малко от седмица.
Скърцане по стълбите беше единственото, което ни предупреди, преди Дайна да пристъпи през прага:
— Вие четирите още ли сте будни? Прахосвате свещи. А ти — тя се обърна към мен с ръце на хълбоците. — Хабиш хартия.
Дописах последната си дума.
— Гидиън ми даде тази.
— А Урос ни даде света. Това не означава, че имаш право да злоупотребяваш с което и да е от двете. Гидиън е грижовен, щедър човек и най-вероятно е вярвал, че ще ти помага с някое и друго писмо от време на време — не с безкрайни писания всяка вечер! — Дайна вдигна снопа бяла хартия.
— Хей! — Скочих на крака. — Това е мое.
— Нищо в това домакинство не е твое. Ще задържа това и ще ти отпускам по един лист на свещени празници. Така няма да я пропилееш и да изчерпиш запасите му — защото той несъмнено ще продължи да те снабдява. От доброта и по задължение, разбира се. Правя това за доброто на всички.
— „Бъдете предпазливи с онези, които твърде бързо действат във ваш най-добър интерес, а още по-бързо ви казват, че го правят. Твърде често вашите най-добри интереси стават неразличими от техните.“
Това удивително цитиране на свещените писания бе изречено от Дамарис. Сериозното й изказване бе подкопано от дръзка усмивка, която стана по-широка, когато видя как Дайна зяпва.
— Какво? — попита Дамарис невинно. — Имаше го в един от пасажите, които ми възложихте да прочета тази сутрин. Опитвах се да приложа наученото в ежедневния си живот. Направих ли го правилно?
Дайна пребледня като платно, после почервеня, когато я обзе ярост.