— Мислиш, че това е забавно? Да цитираш свещените книги за свои собствени коварни цели? Това е богохулно и нечестиво.
— Нечестиво ли? — Пристъпих няколко крачки по-близо до Дамарис. — Не мисля наистина…
— Не ме е грижа какво мислиш! — Очите на Дайна пламтяха. — Всичките сте грешни и себични и ангелите ви накараха да претърпите корабокрушение тук, за да се научите на смирение. Дамарис — последвай ме. Тъй като си въобразяваш, че така добре си запозната със свещените писания, можеш да седнеш край огнището и да препишеш първите три глави от Завет за ангелите, преди да си легнеш да спиш.
Когато Дамарис понечи да тръгне към вратата, протегнах ръка да й препреча пътя:
— Това е огромно! Ще й отнеме половината нощ.
Дайна ме изгледа хладно:
— Навярно би искала да й правиш компания и да препишеш следващите три?
Канех се да процедя в отговор: „Само ако мога да използвам хартията на Гидиън“, но после улових погледа на Дамарис. Тя поклати съвсем лекичко глава и след миг на нерешителност отпуснах ръка и я оставих да продължи.
Чух я да се връща часове по-късно дълго след като останалите от нас си бяха легнали. Повдигнах леко глава и надникнах към малкия прозорец, който изглеждаше сив в предутринната светлина. Сгуших се обратно под тежкия юрган, но не можах да заспя. Сутрешното ни събуждане дойде твърде скоро и Дамарис се измъкна упорито от леглото, макар и със замъглен поглед.
Всеки път щом Дамарис се прозинеше на закуска, Дайна изглеждаше все по-горда със себе си. Искаше ми се да изтръскам тази самодоволна усмивка от нея. Гидиън, в блажено неведение за драмата, разиграла се снощи, продължаваше да разговаря с мен за някакъв мост, който бил построен в пазарния окръг, след като той си беше заминал.
Най-накрая, забелязвайки, че вниманието ми се отклонява към Дамарис, той й каза:
— За бога. Сигурно не си спала много добре.
Тя успя да се усмихне слабо:
— Спах много добре. Просто не спах много дълго. Легнах си късно. Увлякох се в четене.
— Разбирам — каза той. — Е, опитай се да бъдеш малко по-внимателна тази вечер — макар да знам колко е трудно, когато си на средата на хубава книга.
— Чудесен съвет — каза тя сладко. — Благодаря.
По-късно, когато с приятелките ми стигнахме градския площад и се готвехме да тръгнем на работа, задържах Дамарис.
— Когато свършиш с приготвянето на храната, ела да ме намериш у Честър. Половината ми доставки се припокриват с твоите. Аз ще ги занеса, а ти можеш да се прибереш по-рано и да се наспиш.
Тя примигна изненадано:
— Какво? Не. Не мога. Ъъ, не можеш да направиш това…
— Разбира се, че мога. Казах ти, на път ми е. А ти имаш нужда от почивка.
Тя се прозя:
— Мислиш, че Дайна ще ми позволи?
— Мисля, че ще трябва да си достатъчно потайна, за да се вмъкнеш, без да забележи.
— О, Тамзин — каза тя и се засмя, — радвам се, че си с нас.
Хубавото на това да имам работа, заради която трябваше да излизам толкова често, беше, че бях получила добра възможност да изуча града и обитателите му. Макар и представляващ само частица от неговия размер, Констанси не беше толкова различен от пазарния окръг в Осфрид. Хора и коне сновяха по улиците, отправили се по различни задачи, занаятчии изработваха предмети, търговци продаваха стоките си. Обитателите, покрай които минавах, ми се струваха не толкова нелюбезни, колкото предпазливи, но пък и ние бяхме непознати, пристигнали заедно с икори и баланкуанци. Не упражнявахме техните порядки и идвахме от място, което всъщност ги преследваше за тези порядки. Настойчиво се стараех да се държа вежливо и почтително, надявайки се, че жителите на града в крайна сметка ще ни приемат.
Отношението ми сигурно беше постигнало нещо, защото старият обущар, който живееше до Честър Удс, ме поздрави, докато тръгвах с последната си доставка за този ден.
— Накъде сега? — попита той и докосна за поздрав шапката си.
Усмихнах се в отговор, пуснах долу кошниците си и посегнах за ръкавиците си.
— Семейство Рандал, семейство Джонсън и Калвин Милър. После си отивам у дома.
— Пътя покрай потока ли ще хванете?
— Не, аз… — Ръкавиците не бяха в джобовете ми. В името на Шестте. На някое от местата, където спирах днес, ли ги бях оставила? Потиснах една въздишка и вдигнах обратно кошниците. — Извинявайте. Какво казвах? О, ще тръгна по северния път. Така ме упъти някой по-рано.