— Благодаря. Вкарах впряга си в обора ви — надявам се, че не е проблем.
— Разбира се — отвърна Самюъл.
— Толкова се разтревожихме, Тамзин — каза Дамарис, като кършеше ръце. Другите момичета кимаха неспокойно.
— Почти мислех да изляза да те търся — добави Гидиън. — Но бурята връхлетя твърде бързо. Самюъл не мислеше, че мога да стигна до града навреме… и не знаехме къде си.
Дайна стоеше в края на стаята с ръце, скръстени на гърдите.
— Нямаше да попаднеш в нея, ако се беше прибрала по-рано. Защо закъсня?
— Хайде сега, Дайна — обади се Гидиън с леко смръщено чело. — Мисля, че можем да се въздържим от всякакви укори предвид обстоятелствата.
При кроткия упрек Дайна стисна устни в права линия, но не каза нищо повече.
— Вие двамата откъде се познавате? — попита Самюъл Яго и мен.
Откъде наистина? Едва ли можех да им кажа, че бях отишла сама да се пазаря с пария на тяхната общност. За късмет, на Яго, естествено, не му липсваха думи:
— Не се познаваме, ако не се брои една размяна на имена набързо. Връщах се от града, когато се натъкнах на нея. Тя ми каза, че е тръгнала насам, и това беше по-близо от дома ми. — Той дари с усмивка другите момичета. — Нямах представа каква компания поддържате тук.
— Те са наши гости, а стореното от теб тази вечер е добро дело, Джейкъб. Добре дошъл си да останеш, докато трае бурята. — Стори ми се, че Самюъл изрече както комплимента, така и поканата с известна неохота. Погледът му падна върху мен. — А колкото до теб, надявам се, че оценяваш как ангелите за пореден път те пощадиха от гнева на природата.
— Да. — Хвърлих поглед към един от тъмните прозорци, когато издрънча от вятъра. — Честно казано, не знам какво щях да правя, ако бях останала там навън много по-дълго.
Намръщеното изражение на Гидиън се беше задълбочило.
— Когато тази буря отмине, е добре съветът да преразгледа работните назначения на момичетата — поне за такива като Тамзин и Дамарис, които обикалят пеш из целия град. Достатъчно безопасно е през лятото, но по това време на годината е твърде лесно да бъдеш застигнат от буря. Тази беше особено внезапна дори за онези от нас, които знаят за какво да следят.
— Точно каква работна задача е това? — Тонът на Яго беше съвършено невинен, без никакъв признак, че вече знаеше нещо за историята ни. — И се надявам, че някой ще бъде така любезен да ми каже имената на прекрасните ви гостенки. Признавам, толкова съм запленен от тях, че започвам да се питам дали всъщност съм още навън и просто имам халюцинации.
Думите на Яго предизвикаха в отговор усмивки от приятелките ми. Беше малко разрошен и раздърпан от бурята, но дори аз трябваше да призная, че имаше някакъв чар в дръзкото му поведение.
Самюъл посочи към всяка от нас подред:
— Уинифред, Ванеса, Дамарис и както знаете, Тамзин. Техният кораб заседна на източното крайбрежие и сега са отседнали при нас, докато успеят да продължат към Кейп Триумф през пролетта.
— О, нима? — попита Яго. — Какво ви чака там?
— Съпрузи, надяваме се — обясни Уинифред с нотка на силен копнеж в гласа. — Работихме и учихме, за да станем дами с висока култура, за да можем да се запознаем с изискани кандидати за женитба — ако все още са останали такива, докато стигнем там! Тамзин вероятно ще отмъкне който е останал. Никога не се отказва.
По някаква причина похвалата ме смути.
— Хайде сега, жива и здрава съм. Не е нужно да говориш хубави неща за мен.
По лицето й се прокрадна дяволита усмивка:
— Кой е казал, че се опитвам да бъда мила? Просто коментирам непреклонната ти природа… която, между другото, се радвам да имам близо до себе си. Не е чудно, че успяваме да се измъкваме живи от тези бури и други бедствия.
Усмихнах се в отговор, мислейки си колко дълъг път бяхме изминали от онази първа среща на борда на кораба. Трогателният миг беше разбит, когато Дайна обяви:
— Това, което аз се питам, е защо всички постоянно попадате от една беда в друга. Навярно е някакво божествено наказание.
Яго глътна наведнъж остатъка от чая си и остави чашата си върху чинийката с дрънчене.