Понечих да протегна ръка към хартията, а после се ядосах заради него:
— Редно е Дайна да върне онова, което взе!
— Няма да подронвам авторитета й.
Вгледах се внимателно в кроткото му изражение, като се опитвах да разгадая истината.
— Но наистина мислиш, че е постъпила нередно.
— Искаш ли я, или не? — Той посегна да вземе хартията, но аз бях по-бърза и я дръпнах.
— О, ще я взема. Но наистина ми е много неприятно, че хабиш своята за мен. Особено когато имам толкова много в багажа си. Щеше да е много по-просто, ако можех да се добера до него.
— Не мисля, че това е хабене, и е по-добре товарът да остане непокътнат. Встрани от решението на съвета по въпроса, постоянното ходене дотам и тършуването из него за това и онова ще бъде нарушение.
Надявайки се, че звуча небрежно, попитах:
— Толкова трудно ли е човек да се добере до товарите? Знам точно къде е хартията в сандъка ми.
— Намирането на сандъка ти може да е трудната част. Всичко е разпределено на различни места.
— Чакай — не бях наясно, че не всичките ни неща са складирани заедно. Надявам се нищо от товара да не се загуби.
— Не, не. На съвсем сигурно място е, а съветът има списък къде колко броя кутии и сандъци се съхраняват. Част от товара е в молитвения дом, друга в училището… не мога да си спомня останалото. Но са все сигурни места. — След като събра останалите страници, той отиде до полицата на камината и огледа книгите върху нея. Измъкна тънко томче и ми го подаде. — Това е собственият ми екземпляр на Рувийските последователи. Оттам са дошли много от идеите ни за териториите на действие. Погледни го в свободното си време.
— Свободно време ли? — Едва успях да го кажа със сериозно изражение и сякаш за да подчертае колко неправдоподобна е тази представа, внезапно влезе Дайна.
Тя опря ръце на хълбоците си:
— Тамзин, наистина би ми дошла добре помощта ти за прането на малко спално бельо. Прекара доста време, мотаейки се безцелно тук — и по-лошо, разсейваш горкия Гидиън. Знаех си, че това няма да свърши добре. Гидиън, ако не е свършила да преписва, аз ще го направя за теб.
Гидиън й отправи блажена усмивка и тя почти я зашемети. Дамарис беше права.
— Няма нужда, Дайна. Тамзин преписа много. Направи повече, отколкото си представях. — Той се изправи и ме огледа от глава до пети и искрата в очите му сякаш бе породена от нещо повече, не само от новите му и подобрени проповеди. — Тя е повече, отколкото си представях.
Глава 13
Към края на онзи скован от снега сен бях изтощена, отколкото ако се бях занимавала с прането, както обикновено. Но о, онази къща искреше. Дайна ни беше накарала да изжулим и излъскаме всяко ъгълче от нея. Когато се завлякох горе по времето за лягане, другите момичета веднага забелязаха новата хартия.
— Как се сдоби с това? — попита Уинифред. Оставих хартията и книгата.
— Гидиън ми я даде, когато чу какво е направила Дайна.
Дамарис намигна:
— Добра работа. Помни, това е за висшето благо.
— Дал ти е и книга? — Ванеса се оживи. — Каква?
— Ти каква мислиш по тези места? — Вдигнах Рувийските последователи. — Не е книга със сонети! И ми я даде назаем.
Не беше нужно приятелките ми да ме предупреждават да предпазя хартията. Пъхнах я под дюшека си, като задържах един лист за тазвечерното писмо. Когато го завърших, го подържах за момент, питайки се кога то и другите, които трупах, изобщо ще потеглят от този град. Кой можеше да каже? Не знаех дори кога щях да се измъкна аз.
Скрих писмото при хартията и използвах последната си частица свободно време, за да почета от книгата на Гидиън в леглото. Макар че наистина представяше някои от териториите, разделите, които беше подчертал, по-скоро се отнасяха за това да помагаш на другите и да подобряваш характера си. Беше, все едно да надникна в ума му, който сякаш си представяше по-чист начин на живот, който не изискваше толкова много от строгостта на Наследниците. Пилее си времето тук, помислих си. Всички си го пилеем.
— Днес няма да ходим на църква.
Мрачното лице на Самюъл беше още по-навъсено и мрачно от обикновено, докато ни посрещаше с тези думи на другата сутрин. Гидиън, също потиснат, обясни: