— Да. — Въпреки че беше разочарован, очите му сияеха с вътрешна светлина. — Но да знам, че мислиш хубави неща за мен, макар и малко, ме прави щастлив.
— Често мисля хубави неща за теб.
Стояхме така още няколко мига, обгърнати в топло задоволство.
— Предполагам, че не бива да те задържам — каза най-накрая. — Нали ще поговорим повече по-късно?
— Разбира се.
Неочакваното му предложение остави у мен порой от противоречиви емоции, докато вървях към дома на Честър. Кой би могъл да предвиди това? Дамарис вероятно щеше да твърди, че го е предусетила — помислих си иронично. Почувствах се виновна, задето му отказвам, и още по-виновна, че не бях влюбена до уши в него — не че очаквах да съм влюбена така в онзи, за когото се омъжех, който и да беше. Въпреки това държах на него.
Гидиън беше невероятен човек и щях да съм късметлийка да си намеря мъж дори наполовина толкова добър и мил. Ако ми беше говорил така в някоя бална зала в Кейп Триумф е джобове, пълни със злато за Джаспър, вероятно щях да кажа „да“ на момента.
Бях толкова разсеяна, че забелязах малкия платнен вързоп върху кухненската маса на Честър чак след като направих първата си обиколка, за да взема дрехите за пране. Понякога, ако имаше изостанала храна, Честър ми оставяше по някоя бисквита или парче сирене. Трогната от вниманието му, развих плата и открих… ръкавици с един пръст.
Пробвах ги зачудено, опитвайки се да разпозная невероятно меката им, черна материя. Кашмир? Ангора? Как можеше да е като коприна на допир и въпреки това да е толкова топла? По маншетите им изключително грижливо бяха пришити миниатюрни сребърни мъниста като звезди, поръсени по нощното небе. Но когато отпуснах ръце, ръкавите на роклята ми се разстлаха върху горната част на ръкавиците, скривайки онзи забранен блясък.
— О, Яго — промърморих. — Предполагам, мислиш си, че постъпваш хитро. — Може и така да беше. Никой, който хвърлеше поглед към мен, не би помислил, че нося друго, освен чифт прилични, одобрени в Грашонд ръкавици с един пръст. Неспособна да сдържа една усмивка, ги пъхнах в един джоб на наметката си, без да съм сигурна дали бих рискувала да ги нося. Дори и да не ги сложех, стъпките ми станаха малко по-бързи, а на сърцето ми стана малко по-леко, като знаех, че пося тайно късче блясък със себе си.
Няколко дни по-късно извила се през нощта буря засипа пътищата с достатъчно сняг, за да възпрепятства отново пътуването, напомняйки ми пак, че зимата все още ни държеше в хватката си. С ужас очаквахме тежко и мъчително ходене пеш до града в онази сутрин, когато, за късмет, един съсед, който имаше шейна, се отби и предложи да ни закара. Докато събирахме нещата си, Дайна внезапно се втурна с тропот надолу по стълбите на кухнята и изрева:
— Какво е това?
Самюъл, който четеше някакви книжа в дневната, скочи на крака:
— Дайна Коул! Говори по-тихо.
Дайна се втурна към него с очи, пламтящи от бурно възмущение:
— Виж! Виж какво намерих! — Тя метна нещо към пода. То се удари в него със силно тупване и аз затиснах устата си с ръка, за да заглуша едно ахване. Беше отмъкнатият роман.
Самюъл го вдигна, прелисти страниците, а после бавно вдигна очи. Докато Дайна реагира невъздържано, той заговори със смразяващ, плашещо овладян тон:
— Откъде дойде това чудовищно нещо?
Дайна посочи нагоре:
— Беше на тавана. Намерих го, когато се качих да прибера книгата на Гидиън.
Нямах шанс да се засегна, задето Дайна беше заела книгата, която аз бях взела назаем, защото ужасът на другото, което се беше случило, беше твърде смазващ. Предполагаше се Ванеса да скрие романа, преди да си легне да спи, а снощи сигурно беше забравила. А аз пък бях забравила да проверя. Сега, докато стоеше, дори, лицето й беше толкова пепеляво, та си помислих, че може да припадне.
Дотогава врявата беше накарала Гидиън да излезе от стаята си. Самюъл се приближи с едри крачки до приятелките ми и мен и вдигна книгата.
— Чие е това? — попита с онзи невъзможно лишен от емоции тон.
Навлажних устни, готова да проговоря, но Ванеса се беше отърсила от шока си.
— Мое, сър.
Стъписана, подех:
— Не, това е…
— Моя е — каза тя по-високо, като ме стрелна с гневен поглед. — Исках нещо за четене.
Самюъл посочи към полицата с многобройните екземпляри от книги със свещени текстове върху нея.