— Има четива в изобилие.
— Просто исках нещо различно за четене.
— Ванеса… — пробвах.
— Тихо, Тамзин. — Този път Самюъл беше този, който ме прекъсна. — Онези книги са единствените неща, които е нужно да четете. Боклуци като това са забранени.
Овладяното изражение на Ванеса потрепна:
— Наруших ли закона?
Бентът на гнева му се отприщи:
— Наруши морален закон! Внесе поквара в това домакинство! — Самюъл се завъртя рязко и запрати книгата в огнището.
Ужасена, прекосих половината стая, преди Гидиън да ме хване за ръката.
— Тамзин, остави я.
Гърдите ме заболяха, докато гледах горящите страници. Идваше ми да заплача.
— Какво прахосничество.
— Да — каза Самюъл. — Прахосване на хартия и кожа. Загуба на време. Прахосване на мислите ти. Романи като този насърчават безразсъдството и зарязването на принципите. Сега. Кажете ми откъде дойде.
Ванеса не знаеше, разбира се, но отговори бързо:
— Намерих я.
— Намери я? — изсумтя насмешливо Дайна. — Не намираш подобна книга просто ей така да се търкаля тук!
Баща й вдигна ръка да я накара да замълчи:
— Аз ще се оправя с това. Духовната дисциплина е моята територия. Но Дайна е права. Не си намерила тази книга тук.
Ванеса сведе поглед:
— Не, сър. Намерих я, докато вървях към къщи един ден. Има един недостроен обор, по северния път? Стана ми любопитно и отидох да разгледам. Намерих това в една торба там.
— Трудно ми е да повярвам — каза той. — Моля се на ангелите да не добавяш и лъжа към списъка с простъпките си.
Гидиън се раздвижи, погледът му стана разтревожен:
— Това е оборът на Ърскин, нали? Той беше наел онези мъже от Саут Джойс да работят по него миналата есен. Онези, които избягаха? Не бяха точно известни с примерното си поведение.
— Да, но освен това не бяха познати и с това, че четат. — Самюъл се взря настойчиво във Ванеса за един дълъг миг. — Ако това наистина е станало преди няколко дни, защо не ни донесе книгата веднага?
Когато Ванеса не отговори, Дайна го стори на драго сърце:
— Защото е знаела, че е нередно. Знаела е, че ще я вземем.
Рязко издърпах ръка от тази на Гидиън и пристъпих няколко крачки напред:
— Нищо от това не е вярно! Аз съм виновна. Аз намерих книгата.
— Да, ти я намери. — Ванеса вдигна поглед към мен с печално, но спокойно изражение. — И се опита да ми кажеш да постъпя правилно.
Самюъл хвърли поглед между нас:
— За какво говорите?
— Тамзин намери книгата на тавана и искаше да ви я донесе. Помолих я да почака и казах, че сама ще го направя. Но… не го направих. Сега тя се опитва да поеме вината.
— Ванеса! — възкликнах.
Очите на Самюъл се изцъклиха, презрението му изпълни стаята:
— Излъгала си нея, измамила си нас и умишлено си скрила покварена литература. Това не може да се третира снизходително. — Махна на нас, останалите, да вървим към вратата. — Тръгвайте на работа. Няма да допусна някой толкова пропаднал да се смесва с гражданите на този благочестив град — особено децата му. Тамзин, поеми задълженията й в училището днес. Прането може да бъде отложено.
— Но…
Дамарис на практика ме извлече през външната врата, докато се опитвах да протестирам.
— Ванеса направи избора си, Тамзин.
— Наказват я за това, което аз направих! — изсъсках.
— Не ти си оставила книгата без надзор.
— Все пак аз съм…
— Просто ще навлечеш неприятности и на двете — вметна Уинифред. — А ние имаме нужда да ни измъкнеш оттук. Тя излезе напред да поеме вината — позволи й.
Гневът и възмущението, които горяха в гърдите ми, отвличаха вниманието ми цял ден, докато се опитвах да върша работата на Ванеса: да помагам в градското училище. Обикновено това задължение щеше да е удоволствие, но умът ми постоянно се отклоняваше към Ванеса, докато обикалях из класната стая, като обучавах децата подобаващо и се стараех да се придържат към възложената задача.
Пропусках правописни грешки, докато проверявах съчинения, а веднъж показах на едно момиче как да използва събиране за задача с изваждане. Директорката на училището ме изгледа отвратено и промърмори:
— Надявам се Ванеса да се върне скоро. Или поне да ни изпратят по-начетен заместник.